Дж. Уорд - Сбъдната любов

Той премести ръката си и докосна долната й устна с палеца си.

Лейла затвори очи и се отдаде на докосването, знаейки, че това е всичко, което някога ще получи от него. Бяха на противникови страни във войната и макар че не знаеше особеностите, беше чула достатъчно в имението, за да знае, че той е прав.

Не можеше да върне назад каквото бе сторено.

И това означаваше, че ще го убият.

— Не мога да повярвам, че ми позволяваш да те докосвам, — гласът му стана дрезгав. — Ще помня това завинаги.

В очите й запариха сълзи. Скъпа Скрайб Върджин, цял живот беше чакала момент като този…

— Не плачи, — палецът му погали бузите й. — Красива и достойна жена не бива да плаче.

Ако някой й беше казал, че човек, груб като него, беше способен на такова състрадание, не би му повярвала. Но той беше такъв. С нея беше.

— Трябва да тръгвам, — каза внезапно той.

Инстинктът й беше да го помоли да внимава,… но това означаваше, че желае добро на този, който иска да свали Рот от трона.

— Прекрасна Избранице, знай това. Ако някога имаш нужда от мен, аз ще съм до теб.

Той извади нещо от джоба си — телефон. Постави го пред погледа й, екранът светна при докосването на бутон.

— Можеш ли да разчетеш този номер?

Лейла примигна и насили очите си да се фокусират.

— Да. Мога.

— Мой е. Знаеш как да ме намериш. И ако съвестта ти настоява да издадеш тази информация на Братството, ще разбера.

Не можеше да разчете цифрите, осъзна тя — и не поради проблем със зрението.

Какъв ли живот беше водил, зачуди се тъжно тя.

— Всичко добро, моя красива Избранице, — каза той, докато я гледаше с поглед не просто на любим, а на хелрен.

И после изчезна без да каже дума повече, излезе от колата, събра оръжията си и се въоръжи наново… преди да се дематериализира в нощта.

Лейла веднага покри лице с ръцете си, раменете й се разтресоха, главата й натежа, чувствата преляха.

Хваната натясно между ума и душата си, беше разкъсана отвътре, макар че си оставаше цяла.

— Влез.

Докато Блей го казваше, вдигна поглед от „Конфедерация на кретените“* и с изненада откри, че Бет влиза в стаята му.

Един поглед към лицето на кралицата и седна изправено в креслото, като остави настрани книгата.

— Хей, какво не е наред?

— Виждал ли си Лейла?

— Не, но съм тук откакто се прибрах от родителите ми, — погледна към часовника. След полунощ. — Не е в стаята си?

Бет поклати глава, тъмната й коса блестеше, докато се плъзгаше около раменете й.

— С нея щяхме да се видим, но не мога да я намеря. Няма я в клиниката или в кухнята, и потърсих Куин в тренировъчния център, както и тук горе. Него също го няма.

Може би имаха романтична вечеря, като например да се хранят от една чиния с паста и да се срещнат за целувка по средата на шибана спагета.

— Опита ли на телефоните им? — попита той.

— На Куин е в стаята му. А Лейла не отговаря на нейния, ако е у нея.

Докато се изпраяваше на крака и започваше да се чувства леко дрогиран, си помисли да се успокои — това не беше национална спешност. Всъщност беше голяма къща с много стаи и в допълнение, те бяха зрели хора. На двама души би трябвало да им е позволено да излизат заедно и да не бъде прието като истерия.

Особено ако двамата очакваха малко…

Звукът на изключване на прахосмукачка някъде привлече вниманието му.

— Ела с мен, — каза на кралицата. — Дали има някой тук, който да знае? Той е надолу по коридора с Дайсън-а**.

Ама разбира се, Фриц вършеше работа в дневната на втория етаж и докато Блей влизаше, бе като зашлевен от спомена как с Куин го правят точно на килимчето до канапето.

Чудесно. Просто прекрасно.

— Фриц? — извика кралицата.

Догенът спря с движенията напред-назад и спря машината.

— О, здравейте, Ваше Височество. Господине.

Много поклони.

— Слушай, Фриц, — каза Блей — виждал ли си Лейла?

Внезапно лицето на иконома стана унило.

— О. Да. Разбира се.

Когато не добави нищо друго, Блей го подкани с:

— Ииииии?

— Взе колата. Мерцедесът. Преди два часа.

Какво, по дяволите, помисли си Блей. Освен ако…

— Значи Куин е бил с нея.

— Не, беше сама. — Докато буца с ”ъх-ох” удари стомаха на Блей, икономът поклати глава. — Опитах да настоя аз да я закарам, но не ми позволи.

— Къде отиваше? — попита Бет.

— Каза, че няма определена посока. Знаех, че господарят Куин я е научил да шофира и когато ми нареди да й подам ключовете, не знаех какво да правя.