Дж. Уорд - Сбъдната любов

Но се опасяваше, че не предстоеше обаждане за откуп.

— Не знам какво да правя.

— Госпожо Карвальо, не искам да се тревожите. — той стана на крака. — Ще се справя незабавно с това.

Очите й отново се присвиха, създаваха впечатление за интелигентност, което го накара да помисли за внучка й.

— Знаете кой го е направил, нали?

Асейл се поклони в знак на уважение.

— Ще ви я върна невредима.

Въпросът беше колко щеше да се наложи да убие, за да изпълни това — и дали самата Марисол щеше да оживее след всичко това.

Самата мисъл, че може да наранят тази жена го накара да започне да ръмжи, кучешките му зъби се оголваха, цивилизованата част от него се смъкваше като кожа на кобра.

Докато Асейл си тръгваше от скромната къща, имаше усещането, че знае за какво е всичко това и ако беше прав? Дори само двадесет минути след отвличането можеше да е вече закъснял.

В който случай негов определен бизнес сътрудник щеше да научи нови уроци за болката.

И Асейл щеше да му бъде учител.

*Hola! — от испански, означава “здравей“

Лейла остана в мерцедеса. Вътре беше топло, а седалките бяха удобни и тя се чувстваше в безопасност във вътрешността на тази голяма стоманена клетка. И имаше и гледка, която да съзерцава: фаровете осветяваха ярко пред колата, лъчите светлина се разпростираха в нощта на сравнително голямо разстояние.

След малко вихрушка се понесе надолу пред осветеното, мързеливите й кръгови движения предполагаха, че спускането й от облаците щеше да продължи доста.

Докато седеше мълчаливо и ту включваше, ту изключваше двигателя, както Куин я бе учил да прави при студено време, умът й беше зает с мисли. Не, изобщо не блуждаеше. Въпреки че зяпаше право напред и гледаше как снегът вали тихо и право пред нея в тази спокойна фермерска територия,… това, което виждаше, беше боецът. Този предател. Мъжът, който изглежда винаги беше с нея, особено когато беше сам-сама.

Дори докато седеше сама в тази кола насред нищото, присъствието му се усещаше, спомените й за него бяха толкова силни, че можеше да се закълне, че може да го докосне. И жаждата… прескъпа Скрайб Върджин, желанието, което той усещаше, беше нещо, което не можеше да сподели с някого другиго от тези, които обичаше.

Беше толкова жестока съдба да имаш такива чувства към онзи, който е…

Лейла се обърна назад в седалката, от устните й се надигна вик, който наруши тишината и отекна в колата.

Първоначално не беше сигурна, че това, което се дематериализира пред лъчите светлина, беше всъщност истинско: Кор изглежда стоеше здраво забил ботуши в пътя отпред, огромното му облечено в черна кожа тяло сякаш поглъщаше светлините на фаровете като черна дупка.

— Не, — извика тя. — Не!

Не беше сигурна на кого говори или отказва.

Но едно беше ясно — докато той направи крачка напред, а после още, тя знаеше, че войнът не беше плод на въображението й или ужасните желания, а съвсем истински.

Включи колата на скорост, каза тя на себе си. Включи на скорост и настъпи газта здраво.

Плът и кръв, дори страховито силни като неговите, нямаше как да не пострадат при такъв удар.

— Не, — изсъска тя, докато той се приближаваше.

Лицето му беше точно каквото го помнеше: идеално симетрично, с високи скули, присвити очи и постоянно смръщени вежди. Горната му устна беше извита сякаш ръмжеше, а тялото му… тялото му се движеше като на огромно животно, раменете му се местеха с умерена сила, тежките му крака го носеха напред с обещанието за брутална сила.

И все пак… не я беше страх.

— Не, — простена тя.

Той спря, когато беше само на крачка от вратата на колата, коженото му яке се вееше встрани от него, оръжията му проблясваха. Ръцете му бяха спуснати отстрани на тялото му, ала не останаха така. Той се протегна нагоре, движеше се бавно…

За да махне нещо от гърба си.

Някакъв вид оръжие. Което постави върху колата.

И после ръцете му, покрити с кожени ръкавици, се насочиха към гърдите му… и той извади два пистолета изпод палтото си.

И кинжали от кожените кобури, които се кръстосваха през гърдите му. И дълга верига. И нещо, което проблесна, но тя не разпозна какво е.

Постави всичко върху капака на колата.

После се отдръпна. Вдигна ръце във въздуха. И бавно се обърна кръгом.

Лейла задиша тежко.

Тя не беше от хората, които не се примиряват. Никога не беше била. Но инстинктивно знаеше, че според кодекса на войните, да се обезоръжиш пред някого е демонстрация на уязвимост, която не се възприема лесно. Той все пак оставаше смъртоносен обаче — мъж с неговото телосложение и бойно обучение можеше да убие просто с голи ръце.