Дж. Уорд - Сбъдната любов

Но й се предоставяше.

Доказваше по най-видимия възможен начин, че не й мисли злото.

Ръката на Лейла се насочи към редицата с бутони отстрани на панела на вратата и замръзна там. Но не съвсем — дишаше тежко сякаш летеше, сърцето й биеше лудо, над горната й устна бяха избили капчици пот…

Тя отключи вратите.

Скрайб Върджин да й е на помощ… но тя отключи наистина вратите.

Докато звукът отекваше наоколо, Кор затвори за кратко очи, изражението му се отпусна сякаш бе получил неочакван подарък. После заобиколи…

Когато отвори другата врата, студен въздух нахлу вътре, след което голямото му тяло се навря върху седалката до нея. Вратата се затвори силно и те се обърнаха един към друг.

С осветлението вътре в колата тя можеше да го огледа дори по-добре. Той също дишаше тежко, широките му гърди се надигаха нагоре-надолу, устните му бяха леко отворени. Изглеждаше суров, слабата нотка на възпитание бе изчезнала от чертите му или по-скоро никога не беше намирала място там. И макар че другите го наричаха грозен заради деформацията му, за нея… беше красив.

И това беше грях.

— Ти си истински, — каза тя на себе си.

— Да, — гласът му бе дълбок и отекващ, като милувка за ушите й. Но после се пречупи сякаш го болеше. — А ти носиш малко.

— Така е.

Той отново затвори очи, но сега сякаш беше повален от гръм.

— Видях те.

— Кога?

— В клиниката. Преди много нощи. Мислех, че са те наранили.

— Братството? Защо изобщо…

— Заради мен, — очите му се отвориха и в тях имаше толкова страдание, че й се прииска да го успокои някак. — Никога не бих избрал да си в такова положение. Не си част от войната и подчиненият ми не трябваше изобщо да те намесва, — гласът му ставаше все по-дълбок. — Ти си невинна. Дори аз, който нямам чест, разпознах това моментално.

Ако нямаше чест, защо беше оставил оръжията си току-що, помисли си тя.

— Имаш ли мъж? — каза той сурово.

— Не.

Внезапно горната му устна откри страшните му остри зъби.

— Ако си била насилена…

— Не. Не, не… сама го избрах. Както и мъжа, — ръката й се спусна към корема. — Исках бебе. Периодът ми на нужда настъпи и всичко, за което можех да мисля, беше колко много исках да съм мамен на нещо, което е изцяло мое.

Присвитите очи отново се затвориха и той покри лице с мазолестата си ръка. Прикри несиметричната си устна и каза:

— Иска ми се…

— Какво?

— Да бях достоен да ти дам това, което си желала.

Лейла отново почувства нечистата нужда да се протегне и да го докосне, да го успокои по някакъв начин. Реакцията му беше толкова естествена и честна, и страданието му изглеждаше по-скоро като нейното собствено, когато си мислеше за него.

— Кажи ми, че се отнасят добре с теб, въпреки че ми оказа помощ?

— Да, — прошепна тя. — Много добре.

Той спусна ръката си и отпусна глава назад облекчено.

— Това е добре. Това е… хубаво. И трябва да ми простиш, че дойдох тук. Усетих те и осъзнах, че съм неспособен да се удържа.

Сякаш беше привлечен от нея. Сякаш… я искаше.

О, прескъпа Скрайб Върджин, помисли си тя, докато тялото й се стопляше отвътре.

Очите му се бяха фокусирали върху едно от дърветата отпред.

— Мислиш ли си за онази нощ? — попита той с нежен глас.

Лейла погледна надолу към ръцете си.

— Да.

— И те боли, нали.

— Да.

— Мен също. Винаги си в мислите ми, но поради друга причина, опасявам се.

Лейла пое дълбоко дъх, а сърцето й бумтеше в ушите й.

— Не съм сигурна,… че е толкова по-различна от твоята причина.

Чу как главата му се извъртя настрани.

— Какво каза? — ахна той.

— Вярвам,… че ме чу доста добре.

Моментално между тях се разпростря осезаемо напрежение, сякаш мястото между тях се стесни, притисна ги по-близо, въпреки че нито един от двама им не помръдна.

— Трябваше ли да им бъдеш враг, — замисли се тя на глас.

Последва дълго мълчание.

— Вече е твърде късно. Сторени са неща, които не могат да бъдат върнати назад чрез думи или обети.

— Иска ми се да не беше така.

— В тази нощ, в този момент… и на мен ми се иска.

Сега нейната глава се извърна бързо.

— Може би има начин…

Той се пресегна и я накара да замълчи, като постави пръста си така нежно върху устните й.

Очите му се вгледаха в устните й, той издаде едва доловимо ръмжане,… ала не позволи това да продължи дълго, спря звука от себе си сякаш не искаш да я тревожи или може би плаши.

— Ти си в сънищата ми, — промърмори той. — Всеки ден си в мислите ми. Ароматът ти, гласът ти, очите ти… тези устни.