Дж. Уорд - Сбъдната любов

— Ола*! Обажда се бабата на Сола, търся… ъ, Асейл,… моля? — Асейл замръзна насред дневната. — Моля, обадете ми се? Благодаря…

С усещане на страх той спря съобщението и набра номера.

Едно позвъняване. Две позвънявания…

— Ола?

Разбира се, не знаеше името й.

— Обажда се Асейл, госпожо. Добре ли сте?

— Не, не… не съм. Намерих номера ви на нощното й шкафче, затова се обадих. Нещо не е наред.

Той стисна айфона си здраво.

— Кажете ми.

— Няма я. Прибра се, но после излезе веднага след като си дойде… чух я да си тръгва. Само че всичките й неща, чантата, колата, всичко е тук. Спях и чух, че някой долу се движи. Извиках името й, но никой не отговори — после чух онзи силен шум — много силен звук — и слязох долу. Входната врата беше отворена и се страхувам, че е отвлечена — не знам какво да правя. Винаги ми казва да не звъня на полицията. Не знам…

— Шшт, всичко е наред. Направила сте правилното нещо. Веднага идвам.

Асейл изтича до входната врата без да си прави труд да казва нещо на близнаците; можеше да мисли само, че трябва да стигне до онази малка къща колкото можеше по-бързо.

Отне му само секунда да се дематериализира и докато приемаше форма в двора, си помисли, че от всички сценарии, които бяха минавали през ума му, този хич не беше сред тях.

Както го информира бабата, аудито беше паркирано в края на улицата. Точно където си беше. Но какво можеше да се забележи?

Имаше следи от неравномерни стъпки в снега, следата пресичаше от моравата към улицата по диагонал.

Отвлечена е, помисли си Асеил.

По дяволите.

Притича след следите, натисна звънеца и изтупа крака от снега. Мисълта, че някой държеше неговата жена…

Вратата се отвори и жената от другата й страна беше видимо разтреперана. И после съвсем се слиса, когато го огледа.

— Вие сте… Асейл?

— Да. Моля ви, нека вляза, госпожо, и ще ви помогна.

— Не сте мъжът, който дойде преди.

— Не онзи, когото сте видяла, госпожо. Сега, моля ви, нека вляза.

Докато бабата на Марисол отстъпваше встрани, тя зарида:

— О, не зная къде е. Мили боже, няма я, няма я…

Той огледа подредената и светла дневна, после влезе в кухнята, за да огледа при задната врата. Непокътната. Отвори я широко и се наведе напред. Нямаше други следи от стъпки, освен онези, които той бе оставил преди седмица. Затвори и залости с резето, после се върна при баба й.

— Била сте горе?

— Си. В леглото. Както казах, бях заспала. Чух я, че влиза, но бях полубудна. После чух… онзи звук, как някой пада. Казах, че слизам долу, после входната врата се отвори.

— Видяхте ли някаква кола да потегля?

— Си. Но беше много далеч и не можах да видя регистрационния номер.

— Преди колко време?

— Обадих ви се петнадесет, може би двадесет минути след това. Отидох в стаята й и огледах — там намерих салфетката с номера ви.

— Някой звънял ли е?

— Никой.

Той погледна часовника си и после се притесни от това колко бледа беше старата жена.

— Ето, госпожо, седнете.

Докато й помагаше да седне на дивана с цветята в дневната, тя извади изящна носна кърпичка и я притисна в очите си.

— Тя е моят живот.

Асейл се опита да си спомни как хората се обръщаха към по-старите от тях.

— Госпожо…, госпожо…

— Карвальо. Мъжът ми беше бразилец. Аз съм Йесения Карвальо.

— Госпожо Карвальо, трябва да ви задам няколко въпроса.

— Можете ли да ми помогнете? Внучката ми е…

— Погледнете ме в очите, — когато жената го направи, той каза с нисък глас: — Няма нещо, което не бих направил, за да ви я върна. Разбирате ли какво ви казвам?

Изстреля намеренията си право във въздуха и госпожа Карвальо присви очи. После, миг по-късно, тя се успокои и кимна веднъж — сякаш даваше одобрение за това, което той възнамеряваше, въпреки че имаше голяма вероятност това да е свързано с насилие.

— Какво искате да знаете?

— Можете ли да се сетите за някого, който би я наранил?

— Тя е добро момиче. Работи в нощен офис. Не казва нищо.

Значи Марисол не беше казала и думичка на баба си за това, което наистина работеше. Това беше добре.

— Има ли някакви активи?

— Искате да кажете пари?

— Да.

— Ние сме прости хора, — тя хвърли поглед към ръчно ушитите си дрехи. — Нямаме нищо освен тази къща.

Някак се съмняваше в това, въпреки че знаеше доста малко за живота на своята жена. Трудно му беше да повярва, че не изкарваше пари с това свое занимание — и със сигурност не й се налагаше да плаща данъци с такива приходи, които получаваше от хора като Бенлоиз.