Реймънд Фийст - Дъщеря на Империята

Всички видяха как Теани се обръща и вика Шимицу. Не се чуваха думи, но пък можеше лесно да се прочетат по устните. В следващия момент Ударният водач влезе и лицето на Теани стана толкова свирепо, че неколцина гости възкликнаха сепнато. Шимицу излезе и всички видяха как Теани вади нож и се хвърля върху Мара. Каквото и да твърдеше Джингу, вече нямаше съмнение, че човек на Минванаби е нападнал лейди Акома. Гаранциите на лорда бяха нарушени.

Джингу пребледня.

Ударен водач Шимицу се върна и всички видяха как Теани замахва да го убие и той я блъсва през парапета.

За миг в претъпканата стая настъпи тишина, после се разнесе възбудено мърморене.

Мара погледна лорд Минванаби.

Изражението му беше пресметливо, а в малките му очички се четеше бледа надежда. Ако Теани бе реагирала самоволно, то Шимицу я бе убил, защитавайки честта му. Ако изображението спреше сега, щеше да е в безопасност. Но Великият го гледаше и в очите му нямаше нито симпатия, нито омраза. Заклинанието продължи и Ударният водач на Минванаби се обърна и пристъпи към лейди Акома.

Джингу замръзна, сякаш над него беше вдигнат мечът на палача. Широкият гръб на офицера пречеше да се види какво казва лейди Мара, но след малко войникът замахна, и Мара се претърколи настрани. Гостите около Джингу започнаха да се отдръпват, сякаш срамът е заразен и се предава чрез допир. Последва намесата на Аракаси.

Изображението бе казало достатъчно. Елгахар промълви няколко думи и призрачната синьо-бяла светлина изчезна. Мара си пое дъх разтреперана от напрежение. Опасността бе отминала.

— Е, Джингу — каза Алмечо със злобна наслада. — Това си е очевидно нападение над гостите. Първо момичето, после воинът. Имаш наистина предани служители.

Джингу изгледа първо Мара, а после окървавения си офицер и прошепна:

— Защо, Шимицу? Ти беше най-довереният ми воин. Какво те подтикна да го извършиш?

Шимицу се намръщи. Каквото и извинение да намереше за машинациите на Теани, действията му вече бяха обрекли господаря му на смърт.

— Вещицата ни предаде — отвърна просто той, без да обяснява дали говори за Мара, или за Теани.

— Безумец! — изкрещя Джингу и викът му отекна в цялата стая. — Тъпо пале на крастава кучка. Ти ме уби! — Извади нож, замахна и преряза гърлото на Шимицу.

Предателства, лъжи, извратени желания и лъжлива любов — нищо вече нямаше значение. Шимицу падна по гръб. Изглеждаше почти спокоен, докато приемаше ръката на Туракаму и шепнеше на господаря си:

— Благодаря, че ми позволи да умра от оръжие.

След това кимна на Мара, като финален поздрав за победата й. Очите му помръкнаха, ръцете, които бяха опитали да я убият, се отпуснаха и той се просна в краката на богато облечените гости като подходящ символ за поражението на Джингу.

Лорд Минванаби беше свършил с Играта на Съвета.

— Това беше импулсивно, Джингу — каза спокойно Алмечо. — Воинът можеше да ни каже и други неща. Жалко.

За момент лорд Минванаби сякаш щеше да нападне Военачалника, но гневът му се стопи и той пусна ножа. Алмечо въздъхна. Закачулените Велики застанаха до него, докато той се обръщаше към Десио, наследника на Минванаби.

— Изгревът е подходящо време и предполагам, че следващите часове ще си зает с подготовка за ритуалното изкупление на баща ти. Лягам си. Когато стана, очаквам някак да върнете веселието в това неуспешно празненство… лорд Десио.

Десио кимна и без да каже нищо, задърпа баща си настрани. Джингу беше сякаш в транс. Не беше храбър човек, но трябваше да изиграе докрай ролята си на цурански воин. Съдбата бе повелила да умре и сега трябваше да събере сила, за да направи каквото трябва. Десио хвърли последен поглед към лейди Мара, докато извеждаше баща си. В очите му се четеше предупреждение. Другите можеше да се възхищават играта й, но тя още не бе спечелила. Просто беше предала кръвната вражда на следващото поколение. Мара разчете погледа му и се помъчи да скрие ужасеното си потръпване. Нямаше нужда да си припомня, че все още е дълбоко в територията на Минванаби.

Сети се нещо и извика високо, преди наследникът да е изчезнал:

— Лорд Десио. Служителите на Минванаби опитаха да ми навредят. Искам ескорт, когато си тръгна утре. Ще е срамно да заличим цялото изкупление, ако бъда атакувана от ваши служители… или от разбойници и пирати по реката.

Десио, озовал се неочаквано пред отговорностите на управлението, нямаше достатъчно опит, за да откаже достойно. Мъчно му беше за баща му и мразеше жената, която го бе победила, но трябваше да спазва правилата, според които бе отгледан. Враждата между Минванаби и Акома щеше да продължи, но поне публично трябваше да направи някакъв жест, за да се извини на Мара. Така че кимна и излезе, за да се погрижи за ритуалното самоубийство на Джингу.