Реймънд Фийст - Господарка на Империята

Сега, макар и със закъснение, Акома щяха да се нуждаят от тези умения в битка.

Щом потекоха, сълзите отприщиха и гнева й. За смъртта на сина й имаше виновник и той щеше да си плати. Джиро от Анасати беше убил сина й. Заради това тя щеше да унищожи дома му, та да не остане спомен за него у живите.

Усетил сякаш неприятния обрат на мислите й, Хокану каза тихо:

— Джъстин плака цяла вечер и питаше къде е мама. Кейоке пита за указания, а Люджан иска да знае колко отряда трябва да се отзоват от гарнизонно дежурство в именията край Сулан-Ку.

С неподражаемата си дискретност Хокану не оспори необходимостта от война. Това й донесе облекчение. Ако беше задал въпроси, ако се беше опитал да я склони да се откаже от отмъщението си срещу Джиро на основание на това, че един-единствен жетон от раковина е твърде оскъдно доказателство, щеше да му се нахвърли с гняв. В този момент който не беше с нея, беше против нея. Срещу Акома беше нанесен удар и честта налагаше действие.

Но тялото на убития й син подкопаваше волята й. Животът изглеждаше пресъхнал, лишен от всякакъв интерес.

— Мара? — настоя Хокану. — Решенията ти са необходими за дома ти. Защото сега ти си Акома.

Мара се намръщи. Думите на съпруга й бяха верни. Преди брака си се бяха съгласили, че Джъстин ще е наследникът на Шинцаваи след Хокану. Изведнъж сега тя пламенно съжали за това споразумение. Изобщо нямаше да се съгласи на такова нещо, ако си беше дала сметка за тленността на Аяки.

Кръгът отново се затвори. Беше проявила небрежност. Ако не беше станала толкова ужасно самоуверена, сега чернокосият й син нямаше да лежи изстинал в кръг от смъртни светилници. Щеше да тича, както се полага за едно момче, или да упражнява воински умения, или да язди черния си кон по-бързо от вятъра над хълмовете.

Отново видя в ума си изправящото се на задните си крака грамадно животно и ужасните биещи във въздуха копита…

— Мара — укори я кротко Хокану, внимателно разтвори вкочанените й пръсти и я погали, за да облекчи напрежението.

— Свърши се. Трябва да продължим да се борим за живите. — Ръцете му избърсаха сълзите й, но други закапаха на тяхно място от клепачите й. — Мара, боговете не бяха добри. Но любовта ми към теб продължава, а вярата на хората от твоя дом в духа ти грее като светилник в тъмното. Аяки не живя напразно. Беше храбър и силен и не бягаше от отговорностите, дори в мига на смъртта си. Трябва да сме като него, иначе стрелата, която порази коня му, ще нанесе още смъртоносни удари.

Мара затвори очи и се опита да заличи от ума си дима на благоуханните смъртни светилници. Не беше нужно да й се напомня, че животът на хиляди хора зависи от нея като Управляваща господарка на Акома. Днес беше платила за доказателството, че не заслужава доверието им. Вече не беше регент на отрастващ син. Като че ли не й беше останало сърце, а все пак трябваше да се подготви за голяма война и да получи възмездие, което да опази фамилната чест, а след това трябваше да създаде нов наследник.

Но надеждата, бъдещето, въодушевленията и мечтите, за които бе пожертвала толкова много, всички те бяха станали на прах. Чувстваше се изтръпнала, невъобразимо наказана.

— Съпруже — каза тя дрезгаво, — срещни се със съветниците ми и им нареди какво да правят. Нямам сили да взимам решения, а Акома трябва да се подготвят за битка.

Хокану я погледна. Откакто я познаваше, се възхищаваше на духа й и сега го болеше, че вижда прелестната й дързост надвита от скръб.

— Мара — тихо промълви той. — Ще ти спестя всичко, което мога. Ако решиш да тръгнеш срещу Джиро от Анасати, ще съм от дясната страна на твоя Боен водач. Но рано или късно трябва да облечеш мантията на своя дом. Името Акома е твоя отговорност. Загубата на Аяки не бива да означава край, а да създаде подновяване на рода ви.

Останала без думи, Мара притисна лице в рамото на съпруга си и сълзите й потекоха по тъмната синя коприна на робата му.

Джиро се намръщи.

Макар семплият халат, който носеше, да беше лек и в портика около двора му до библиотеката в този ранен час все още да беше прохладно, на челото му бе избила пот. Подносът с полуизядена закуска бе забравен до лакътя му. Пръстите му потупваха изнервено по извезаната възглавница, на която седеше. Очите му не се откъсваха от игралната дъска до коленете му. Обмисляше позицията на всяка фигура и се мъчеше да прецени възможния изход от всеки ход. Един погрешен избор можеше да не е непосредствено видим, но срещу днешния противник последствията обикновено се оказваха гибелни няколко хода по-късно. Учени твърдяха, че играта шаах изостря инстинкта на човек за битка и политика, но Джиро, Господарят на Анасати, се наслаждаваше на умствените загадки повече, отколкото на физическата надпревара. Намираше сложностите им за хипнотични сами по себе си.