Реймънд Фийст - Господарка на Империята

Само момчето й не показваше упрек заради глупостта й. Аяки беше отвъд всякакво чувство, отвъд тъга или радост.

Мара преглътна поредния пристъп на скръб. Как съжаляваше, че стрелата не бе поразила нея, че тъмнината, която слагаше край на всички стремежи, не беше за нея, вместо за сина й. Това, че имаше друго дете, не смаляваше отчаянието й. От двете й деца Аяки беше познал в по-малка степен пълнотата на живота, въпреки че беше по-големият. Беше дете на Бунтокапи от Анасати, чиято фамилия беше враг на Акома, в съюз, донесъл на Мара много болка и никакво щастие. Политическа целесъобразност я беше тласнала към коварства и интриги, които за сегашния й, по-зрял мироглед изглеждаха не по-малко убийствени. Аяки беше изкуплението й за прахосническото самоубийство на баща му, причинено от машинациите на самата Мара. Въпреки че според правилата на Играта на Съвета бе спечелила значителна победа, самата тя смяташе смъртта на Бунтокапи за свое поражение. Това, че пренебрежението на фамилията му го беше превърнало в достъпен за нея инструмент, не променяше нещата. Аяки й беше предложил възможност да отдаде истинска почит на първия си съпруг. Беше решена синът й да се издигне до величието, което бе отказано на Бунтокапи.

Но сега надеждата беше свършила. Лорд Джиро беше брат на Бунтокапи и това, че заговорът му срещу нея бе ударил в грешната посока, причинявайки смъртта на племенник, бе нарушило отново политическия баланс. Защото без Аяки Анасати бяха свободни да подновят враждебността, затихнала след смъртта на баща й.

Аяки беше отраснал с най-добрите учители, пазен бдително от войниците й. Но беше платил за привилегиите на ранга си. На девет години едва не беше загубил живота си от ножа на платен убиец и преживяното го беше оставило с кошмари. Мара устоя на подтика да погали ръката му за утеха. Плътта беше студена и очите му никога нямаше да се отворят с радост и доверие.

Не й се налагаше да надвива сълзи — гневът заради несправедливостта задавяше тъгата. Личните демони, извратили нрава на баща му до жестокост, бяха вдъхвали у Аяки меланхолия и потиснатост. Едва в последните три години, след брака на Мара с Хокану, беше започнала да се изявява по-слънчевата страна в характера на момчето й.

Крепостта на Минванаби, както често бе изтъквал Аяки, не беше дори обсаждана. Защитите тук бяха непробиваеми за враг. Нещо повече, Мара беше Слуга на империята. Титлата носеше благосклонността на боговете и достатъчно късмет, за да пази от всяко нещастие. Сега Мара се укоряваше, че си беше позволила детинската му сляпа, вяра да й повлияе. Достатъчно често бе използвала в миналото традиции и суеверия в своя изгода. Беше се оказала суетно глупава, за да не разбере, че същите неща може да се използват против нея.

Изглеждаше въпиеща несправедливост, че трябваше да плати детето, а не тя.

Малкият му брат, Джъстин, беше помагал на Аяки да се измъкне от пристъпите си на мрачно настроение. Вторият й син беше детето на варварския роб, когото тя все още обичаше. Трябваше само да затвори очи и лицето на Кевин се връщаше в ума й, почти винаги усмихнато заради някоя нелепа шега, с червеникавата му коса и брада блеснали като мед под слънцето на Келеуан. С него тя изобщо не беше споделяла хармоничното съгласие, на което се радваше сега с Хокану. Не, Кевин беше буен, импулсивен, понякога страстно нелогичен. Нямаше да крие скръбта си от нея, а щеше да е дал воля на чувствата си в изблик на взривна буря. И в напрегнатата му жизненост тя щеше да е намерила куража да се изправи срещу това безчинство. Малкият Джъстин бе наследил безгрижния нрав на баща си. Смееше се на всичко, въвличаше се в лудории и не млъкваше. Като баща му преди него, Джъстин умееше да измъква Аяки от мрачните му настроения. Ще затича на дебелите си крачета, ще се спъне, ще се затъркаля със смях или ще направи смешни физиономии, докато стане невъзможно човек да е близо до него и да остане невъзмутим.

Но за Аяки нямаше да има повече смях.

Мара потръпна, усетила присъствие до себе си. Хокану. Беше влязъл със свръхестествената безшумност, на която се бе научил от горските обитатели на варварския свят.

Взе студената й ръка в топлата си длан и промълви:

— Минава полунощ. Трябва да поспиш.

Мара се извърна към него и състраданието в погледа му я накара да се предаде на сълзите. Хокану я прегърна и тя се отпусна на рамото му. Беше силен, с пестеливата мускулатура на баща си. И макар да не разпалваше дива страст като Кевин някога, с него Мара без усилие намираше взаимно разбиране. Беше за нея съпруг така, както бащата на Аяки изобщо не беше, и присъствието му сега, когато скръбта прекършваше самообладанието й, бе единственото, което я пазеше да не обезумее. Допирът му, който целеше да облекчи тъгата й, беше на мъж, способен да командва на бойното поле. Предпочиташе мира, като нея, но наложеше ли се да заговори мечът, беше показвал куража на тигрите, обитаващи света отвъд разлома.