Реймънд Фийст - Господарка на Империята

Люджан докосна ръката на Мара.

— Аяки може да беше на дванайсет години, господарке, но вече беше достоен за пример воин.

Тя само кимна и водена от Хокану мина покрай следващия в редицата, хадонрата. Дребничкият свит като мишка Джикан бе сломен. Наскоро бе успял да заинтригува буйния и непостоянен Аяки с тънкостите на домашните финанси. Игрите им с чипове от раковини, изобразяващи годните за продан стоки на Акома, нямаше повече да разбъркват кътчето за закуска до килера. Джикан едва успя да измърмори официалните думи на съчувствие към господарката си. Искрените му кафяви очи сякаш отразиха болката й, докато тя минаваше със съпруга си към следващите, младия й съветник Сарик и помощника му Инкомо. Двамата бяха по-късна добавка към домашния персонал, но Аяки беше спечелил обичта им не по-малко от тази на другите. Съболезнованията, които й поднесоха, бяха искрени, но тя не можа да отвърне. Само ръката на Хокану я задържа да не залитне, докато изкачваше стъпалата.

Хокану потръпна. За първи път красиво облицованите с плочки каменни стени и под на къщата не му предложиха усещането за сигурно убежище. Изящно изрисуваните паравани, поръчани от него и Мара, не стоплиха сърцето му. Вместо това го загложди съмнение: дали смъртта на младия Аяки не беше израз на недоволството на боговете от това, че Мара бе взела като трофей имота на падналите си врагове? Минванаби, стъпвали някога по тези коридори, се бяха заклели в кръвна вражда срещу Акома Отхвърляйки традицията, Мара не беше заровила тяхното натами, каменния талисман, гарантиращ на духовете на мъртвите нов живот на Колелото, докато стои изправено на слънчевата светлина. Възможно ли беше витаещите тук сенки на загинали врагове да носят лош късмет на нея и децата й?

Уплашен за безопасността на малкия Джъстин и ядосан на себе си, че се поддава на суеверия, Хокану съсредоточи вниманието си върху Мара. Макар смъртта и загубата винаги да я бяха втвърдявали и да й бяха вдъхвали кураж за действие, сега тя изглеждаше напълно опустошена. Влязоха в голямата зала и тя застъпва към тялото на момчето като кукла, оживяла от заклинанието на маг. Седна вцепенена до траурната носилка, докато слуги и слугини окъпят изтерзаната му плът и я облекат в коприни и скъпоценни накити, полагащи му се като наследник на Велик дом. Хокану стоеше, измъчван от чувството за безполезност. Беше наредил да донесат храна, но Мара не пожела да хапне. Беше помолил знахар да приготви сънотворно, очаквайки, надявайки се дори да провокира гнева й.

Мара вяло поклати глава и избута чашата настрани.

Слънцето обходи небесния свод и сенките по пода се издължиха. Когато писарят, пратен от Джикан, почука дискретно на входната врата за трети път, Хокану най-сетне пое нещата в ръцете си и му каза да потърси Сарик или Инкомо, за да съставят списъка на благородните домове, които трябваше да бъдат уведомени за трагедията. Явно Мара не беше в състояние да взима решения сама. От часове седеше и държеше хладните вкочанени пръсти на сина си.

Люджан пристигна на свечеряване, с прашни сандали и повече умора в очите, отколкото дори във военна кампания. Поклони се на господарката и нейния съпруг и зачака разрешение да говори.

Очите на Мара оставаха впити унило в сина й.

Хокану докосна вцепененото й рамо.

— Обич моя, Люджан има новина.

Господарката на Акома се раздвижи, пробудила се сякаш от дълбок сън, и промълви:

— Синът ми е мъртъв. По милостта на боговете трябваше да съм аз.

Разкъсван до дъното на душата си от съчувствие, Хокану приглади един измъкнал се от косата й кичур.

— Ако боговете бяха милостиви, нападението изобщо нямаше да се случи.

И когато тя отново изпадна в униние, се обърна към Люджан.

Погледите им се срещнаха, изпълнени с болка. Виждали бяха Мара ядосана, уязвена, дори изпаднала в ужас за живота си. Винаги беше реагирала бързо и изненадващо. Тази апатия не й беше присъща и те се опасяваха, че част от духа й може да е загинала със сина й.

— Какво откриха хората ти, Люджан? — попита Хокану.

Ако Бойният водач на Мара спазваше традициите, щеше да си замълчи. Хокану беше благородник, но не беше господар на Акома. Но пък Шинцаваи се бяха заклели в съюз с Акома, а Мара не беше в състояние да взима критични решения. Така че Люджан отговори, и то с облекчение — силите на наследника на Шинцаваи бяха значителни, а новината, която носеше той, не беше радостна.

— Господарю, воините ни претърсиха трупа, но не откриха нищо. Най-добрите ни следотърсачи се включиха в претърсването и в една падина, където убиецът явно е спал, намериха ето това.