Реймънд Фийст: Господарка на Империята

— Аяки — казаха двамата едновременно.

В следващия момент галопиращи копита изтътнаха по пътеката край езерото.

Хокану сложи ръка на рамото на жена си и двамата се наведоха, за да погледнат лудорията на по-големия син и наследник на Мара.

Черен като въглен кон изскочи от дърветата, с развети на вятъра грива и опашка. Червени пискюли красяха сбруята, обшит с перли нагръдник пазеше седлото да не се хлъзне назад по издълженото закръглено тяло. С крака в лакираните стремена, на него се беше присвило момче, наскоро стигнало дванайсетте, с черна коса с цвета на животното. Обърна коня с дръпване на юздата и подкара към носилката на Мара. Лицето му бе зачервено от възбудата и бързината, тънкият му обшит с пайети халат се изду като знаме зад него.

— Става доста дързък ездач — каза с възхищение Хокану. — И подаръкът за рождения ден, изглежда, много му харесва.

Мара се загледа и лицето й засия доволно, щом момчето спря коня на пътеката. Аяки беше нейната радост, съществото, което обичаше най-много в живота си.

Черният кон замята буйно глава. Беше млад и жаден да тича на воля. Мара все още се чувстваше неловко от близостта на огромните животни, внасяни от варварския свят, тъй че затаи дъх в мрачно предчувствие. Аяки бе наследил буйна жилка от баща си, а през годините след като се беше спасил на косъм от ножа на наемен убиец, понякога го обземаше неспокоен дух. Често сякаш се подиграваше със смъртта — все едно че като се опълчваше на опасността, можеше да утвърди живота, кипящ в жилите му.

Господарката гледаше момчето и коня. Аяки щеше да израсне висок, наследство от двамата му дядовци. Беше наследил обичайната за Акома тънка и стройна фигура, плюс цялата упорита храброст на баща си. Макар Хокану да не беше кръвният му баща, между двамата цареше взаимно приятелство и уважение. Аяки беше момче, с което всеки родител щеше да се гордее, и вече издаваше острия ум, който щеше да му трябва, щом стигнеше пълнолетие и влезеше в Играта на Съвета като пълноправен Господар на Акома.

— Младежко перчене — подразни го Хокану. — Носачите ни може да са единствените в империята, получили привилегията да носят сандали, но ако мислиш, че трябва да се надбягваме с теб до ливадите, определено трябва да ти откажем.

Аяки се разсмя. Тъмните му очи се впиха в майка му, изпълнени с възбудата на мига.

— Всъщност канех се да попитам Лакс’л дали може да изпробвам нашата бързина срещу един чо-джа. Ще е интересно да се разбере дали неговите воини могат да настигнат отряд варварска конница.

— Ако имаше война, каквато в момента няма, слава на боговете — каза Хокану с малко по-сериозна нотка в гласа. — Гледай да се държиш прилично и да не оскърбиш достойнството на Лакс’л, когато го попиташ.

Аяки се усмихна широко. Беше отраснал сред чо-джа и странните им порядки изобщо не го плашеха.

— Лакс’л още не ми е простил; че му дадох джомач с камък в него.

— Простил ти е — намеси се Мара. — Но след това стана по-благоразумен към хитрините ти, което е добре. Чо-джа нямат същото чувство за шегите като хората. — Погледна Хокану и добави: — Всъщност не мисля, че разбират нашия хумор.

Аяки се намръщи, а черният кон се разигра под него. Носачите се дръпнаха боязливо от затанцувалите копита, друсането събуди малкия Джъстин и той се разпищя гневно.

Черният кон се подплаши. Аяки го задържа с твърда ръка, но буйният кон се дръпна няколко стъпки назад. Хокану запази лицето си безизразно, макар да изпитваше подтик да се засмее на свирепата момчешка решимост да наложи контрол. Джъстин продължаваше да реве и Мара се наведе и го вдигна.

Нещо изсвистя покрай ухото на Хокану, някъде иззад него, и завеските на носилката изпърхаха. Малка дупка се появи в коприната, където допреди миг беше главата на Мара. Хокану се хвърли и затисна с тяло жена си и осиновеното си дете, изви глава и погледна. В сенките на храстите до пътеката пробяга нещо черно. Инстинктите, наточени в битки, го тласнаха към действие, без да мисли.

Изблъска жена си и малкия от носилката, като ги пазеше с тялото си като с щит. Внезапният скок преобърна носилката и им осигури още прикритие.

— В храстите! — извика той, докато носачите падаха по земята.

Стражите извадиха мечовете си, готови да защитят господарката, но не виждаха ясна цел и се поколебаха.

Под купчината възглавници и разкъсани завеси и над рева на Джъстин Мара възкликна:

— Какво правиш?

— Зад храстите акаси! — пак извика Хокану на стражите.