Бри Диспейн - Изгубеният светец

Знам, че хората наричаха мама луда, когато си мислеха, че не ги чувам.

Много малко по-дразнещи бяха нещата, които разправяха за мен в училище. Бях свикнала да ме наблюдават и преценяват, защото бях дъщеря на пастора. Сега обаче се превръщах в пария на училището в мига, в който си обърнех гърба, което си е в реда на нещата, след като капитанът на училищния хокеен отбор го арестуват, а след това изключат, задето те е нападнал. Истината е, че нямах никаква представа, че в академия „Холи Тринити“ са чак толкова запалени по хокея, докато не ме обвиниха, че съм виновна, задето сме изгубили щатския шампионат миналата година. Нямаше никакво значение, че Пийт Брадшо ми се нахвърли.

А пък аз дори не можех да реагирам, защото нормалните хора не чуват онова, което другите говорят за тях, когато са през две стаи. Затова се налага да призная, че днес, когато свръх слухът ми се задейства в училище, се почувствах гузна, че съучениците ми имат нова тема, която да предъвкват.

Новината за случилото се в „Дейс Маркет“ се разнесе бързо и предположенията за виновника станаха съвсем шантави, когато вторият ми час по физическо беше отложен, защото някой открил, че е имало опит за взлом през един от прозорците на спортния салон.

До третия час слуховете бяха плъзнали като плюнки в коридора. Тогава съобщиха, че часовете по религия също са отложени, тъй като преподавателят, господин Шамуей, днес не бил дошъл.

Някои разправяха, че бил изчезнал, но когато минавах по главния коридор, подслушах една от секретарките в кабинета на директора да обяснява, че на господин Шамуей му било писнало и днес сутринта бил напуснал. Това обаче не се връзваше, защото през последните две седмици той ни настройваше за някаква голяма изненада и днес трябваше да ни каже за какво точно става въпрос. Бях готова да повярвам на един, застанал поне на сто метра от шкафчето ми, който разправяше, че господин Шамуей бил „видял нещо“ във връзка с взлома. Така се паникьосал, че решил повече да не се мярка в училище.

Говореше се толкова много, че през четвъртия час отпуснах глава на масата и запуших ушите си с ръце.

— Толкова ли е зле? — попита Даниъл, когато се настани до мен.

— Ужас. Това, че не мога да изключа супер слуха си, когато пожелая, направо ме побърква. А, да, напомни ми да не минавам покрай съблекалните на момчетата, когато слухът ми се е включил. Не съм предполагала, че християнско дете е възможно да има толкова мръсна уста.

Даниъл се разсмя. Вибрацията ме накара да заудрям глава в масата.

— Извинявай — прошепна той. Прочисти гърлото си. — Значи мислиш, че Джуд има нещо общо с опита за взлом в спортния салон? — попита колкото бе възможно по-тихо. — Треньор Браун каза, че според него онзи, който го бил направил, сигурно се е опитвал да изнесе компютрите от съседния кабинет. Аз пък мисля, че след като е бил в „Дейс“, Джуд е дошъл тук.

Вдигнах глава тъкмо когато Ейприл Томас профуча покрай масата и се отправи към мястото си в дъното на стаята. Стрелна ме с поглед за частица от секундата, след това спря при масата, която делеше с Кимбърли Удръф, без дори да покаже, че се познаваме. Помня, че до много скоро седяхме на една маса — миналата година, когато бяхме единствените първокурснички, допуснати в часа по изкуство на господин Барлоу. Само че това беше, преди Даниъл да се върне в града и Ейприл да започне да излиза с брат ми, и нещата между нас да се объркат.

— За какво се замисли? — полюбопитства Даниъл.

Не исках да повярвам, но имаше логика Джуд да дойде в училището, след като е бил в „Дейс Маркет“, след като беше дошъл тук и вечерта, след като бе подхвърлил тялото на Джесика Дей зад магазина. Беше дошъл на коледния бал, за да търси Даниъл.

Тъкмо се канех да споделя с него разсъжденията си, когато някой зад мен заговори толкова високо, че подскочих.

— Здравейте!

Двамата с Даниъл се обърнахме към Кейти Съмърс, която се беше прехвърлила от Брайтън. Тя стискаше моливи, вързани с яркооранжева панделка, която приличаше подозрително много на презрамка от сутиен. Затова пък отиваше страшно много на ръчно шитата лента за коса, с която беше вързала русата си коса на опашка.

— Леле, Грейс, косата ти изглежда страхотно днес. Само вдигната да я носиш. Много е готинка.

Ако го беше казал някой друг, щеше да прозвучи като обида — още повече, че несресаната ми коса беше прибрана на опашка, защото днес сутринта нямах желание да се занимавам с външния си вид — но за Кейти, която си носеше сандвичи с тофу и сок от органична пшеница в най-различни Винтидж кутии, готинкото можеше да мине за нещо хубаво.