Джос Стърлинг - Мисти

Щом наближихме центъра, реших, че никак не е вероятно в града да има пингвини. Магазините, къщите и ресторантите бяха редица от богато украсени бели дървени фасади, елегантни балкони и покрити веранди. Яхтклубът гъмжеше от плавателни съдове за развлечение, а зад него се издигаха далеч по-сериозните и по-малко заострени силуети на военните кораби, принадлежащи на южноафриканските военноморски сили. В града цареше онази весела, но напрегната ваканционна атмосфера, от която повечето крайбрежни селища не могат да се отърсят дори през зимата — прекалено много знамена и неспазени обещания за забавления.

— Къде са пингвините? — попитах.

Опал видя свободно място на паркинга, нещо, което бе рядкост, и се понесе към него.

— До морето, разбира се. В естествен резерват.

— Искаш да кажеш, за да са защитени от туристите?

— Всъщност твърде е възможно да е обратното. Може и да изглеждат сладки, но хапят.

— Кълват — поправи я Уилоу с целия авторитет на човек, който наскоро е правил училищен проект по темата. — Нямат зъби.

— Страхотно.

Нетърпелива да видя злобните птици на Симънстаун, слязох от колата и приготвих количката, докато Опал изнесе спящия Бранд от колата. Уилоу донесе чантата с нещата му, а Хейзъл шишето му с вода, с което счупихме рекорда си за бързо приготвяне, който лесно би могъл да се сравни със смяната на гума във Формула 1 по време на състезание за Гран при.

Бутах количката, а в главата ми се въртяха мисли за любимите ми състезатели. Бранд спа по време на шумното возене, а Опал държеше дъщерите си за ръце, докато вървяхме по крайбрежния булевард към павилиона. Имаше прекалено много изкушения, за да могат момичетата да се движат в права линия. Витрините изобилстваха от добре подбрани сувенири на тема пингвини, от чорапи, шапки, стикери, както и от моя първи избор — табели „Пази се от пингвините”. Трябваше да взема една за малкия си брат Съни.

Най-после стигнахме там, накъдето бяхме тръгнали, и видяхме Уриел да ни чака пред резервата.

— Вече купих билети — каза той, щом наближихме.

— О, не трябваше — възрази Опал.

— За мен е удоволствие след всичко, което направи за мен. — Посочи през рамо. — Тарин и Алекс са в магазина.

Тарин u Алекс.

— Какво прави той тук? — изтърсих.

Уриел ме предупреди с поглед.

— Тарин го покани, Мисти. Той живее в пансиона и тя реши, че ще е щастлив да прекара следобеда вън от училището.

И така, тя го бе поканила, с което бе развалила деня ми.

— Защо е решила, че идеята е добра? Той да не би да е ентусиаст по въпроса за пингвините или какво? — Не можех да си представя господин Великолепен—и—Изискан да се наслаждава на детско забавление.

Уриел ме задържа, а другите влязоха. Той погледна към сградата, за да се увери, че никой няма да чуе разговора ни.

— Бъди мила с него, моля те.

Исках да кажа нещо детинско като: „Ще се държа мило, ако и той се държи така“, но вместо това се спрях на много по-зрялото:

— Нямам намерение да бъда нещо друго.

Уриел не изглеждаше убеден.

— Чух, че не сте се сприятелили на барбекюто.

— Бях съвършено учтива с него. — Кръстосах ръце. Беше повече от достатъчно, че трябваше да се защитавам, след като бях пострадалата страна

— Победила си го на тенис на маса. — Значи, Франси не бе споменала онова, което бе дочула, това бе облекчение.

— Какво трябваше да направя? Да го оставя да победи? — изсумтях.

— Не, но не знаеш какви са момчетата, оттогава сигурно непрекъснато му се подиграват.

— Ще му се отрази добре.

Уриел се бореше да запази търпение.

— Дръж се добре с него, става ли? Заради мен?

— Заради теб, да. — Но заради Алекс бе малко вероятно.

Влязохме в павилиона, който водеше към естествения резерват. Алекс стоеше малко встрани от семейството ми.

— Здравей! — казах прекалено весело, като се имаше предвид, че за последен път се бяхме видели мигове след забележката за центрофугата. „Виждаш ли, Уриел, — искаше ми се да кажа — аз също мога да бъда мила.“ Надявах се, че пише точки в моя полза, можеше да ми потрябват по-късно, доколкото се познавах.

— Здравей! — Очите на Алекс бяха изпълнени с подозрение при моя прекалено приятелски тон.

— Алекс, помниш ли Мисти? — попита Тарин в опит да успокои атмосферата.

— Да. — Погледът му сега бе прикован в косата ми, която бе претърпяла обикновената процедура за опитомяване и на мен ми изглеждаше съвсем нормална, падаше по-скоро на вълни, отколкото на безумно ситни къдрици. — Направила си нещо с нея.