Джо Абъркромби - Герои

— Красиво е — повтори Агрик.

— Всичко изглежда по-хубаво на слънце — каза Гушата. — Ако валеше, щеше да речеш, че това е най-грозната долина на света.

— Може би. — Агрик притвори очи и вдигна лице към небето. — Но не вали.

Факт, но не задължително приятен. Гушата добре знаеше за склонността си към изгаряне и беше прекарал целия ден вчера покрай сенките на най-високите Герои. Ако имаше нещо, което мразеше повече от жегата, това бе студът.

— Ох, какво не бих дал за покрив над главата — промърмори той. — Такова чудесно изобретение.

— Малко дъждец хич не ме притеснява — отвърна Агрик.

— Млад си, затова. Почакай да станеш на моите години, пък тогава говори.

— Дотогава се надявам да имам покрив над главата, главатар — сви рамене Агрик.

— Добра идея — каза Гушата. — Дребен наглец. — Разпъна далекогледа си. Беше го взел от един мъртъв офицер от Съюза, когото откриха замръзнал през зимата. Погледна отново към Стария мост. Нищо. Огледа плитчините. Нищо. Пътя за Олесанд. Някакво движение привлече вниманието му и той почти подскочи. Нищо, просто муха на края на далекогледа. — Е, поне в хубаво време се вижда по-надалече.

— Оглеждаме се за онези от Съюза, нали така? Тези и на труп не могат да се промъкнат незабелязано. Много се впрягаш, главатар.

— Все някой трябва.

Но Агрик имаше право. Прекалено многото тревоги или недостатъчното внимание — така лесно за намиране равновесие, а Гушата все повече се улавяше да се отнася към тревожната страна. Всяко движение го караше да подскача като ужилен, готов да извика на момчетата да хващат оръжията. Всичко го стряскаше — птица да плесне с криле, овца на отсрещния склон, селска каруца в далечината по пътя. Преди малко Веселяка Йон и Атрок започнаха да се упражняват със секири и при първия звън на метал той почти намокри панталоните. Прекалено много се тревожеше, факт. Жалко, че човек не може просто да спре да мисли за най-лошото.

— Защо сме тук, Агрик?

— Тук ли? Ами знаеш. Седим тука горе на Героите, гледаме за Съюза и ако ги видим, ще кажем на Дау Черния. Съгледвачи сме, както винаги.

— Знам това. Нали аз ти го казах. Имах предвид защо сме тук?

— К’во, искаш да кажеш нещо за смисъла на живота или к’во?

— Не, не. — Гушата стисна юмрук във въздуха пред лицето си, сякаш да сграбчи убягващата му мисъл. — Защо сме тук?

Агрик се замисли и сбърчи лице.

— Ами... Кървавия девет уби Бетод и му взе огърлицата, и стана крал на северняците.

— Вярно. — Гушата добре помнеше деня — окървавеното тяло на Бетод в кръга, мъжете крещят името на Деветопръстия. Той потрепери въпреки жаркото слънце. — И?

— Дау Черния се обърна срещу Кървавия девет и взе огърлицата за себе си. — Агрик се усети, че май е казал нещо не на място, и побърза да замаже думите си: — Исках да кажа, той просто трябваше да го направи, нямаше избор. Кой би искал ненормално копеле като Кървавия девет за крал? Но тогава Кучето нарече Дау предател и клетвопрестъпник, а с него и повечето от клановете откъм Уфрит, те също мислеха така. Кралят на Съюза и той, понеже се бил сприятелил с Деветопръстия по време на някакво шантаво пътешествие. Та Кучето и Съюзът тръгнаха на война с Дау Черния и ето ни и нас тук.

Агрик се изтегна назад, облегна се на лакти и притвори очи, видимо доволен от себе си.

— Това беше едно много добро обяснение за причините за тази война.

— Благодаря, главатар.

— Защо Кучето и Дау Черния се скараха. Защо Съюзът взе страната на Кучето, въпреки че, ако питаш мен, причината не е толкова кой с кого е приятел, а кой какво притежава.

— Хубаво. Ето ти отговора.

— Но защо сме ние тук?

Агрик се надигна и смръщи вежди. Някъде отзад дойде глух удар на стомана в дърво — брат му тъкмо бе фраснал със секирата си щита на Йон и като награда за нахалството си бе тръшнат по гръб на земята.

— Отстрани удряй бе, глупако! — долетя недотам веселото ръмжене на Веселяка.

— Ами... — поде отново Агрик. — Предполагам, ние сме с Дау, защото той е за Севера, зло копеле, или не.

— К’во? За Севера ли? — Гушата тупна с отворена длан тревата до себе си. — За хълмовете, горите, реките и така нататък, за тях ли? За какво са им на тях армии от тъпчещи крака?

— Е, не земята като земя. За хората по нея. Знаеш. За Севера.

— Ама в Севера има толкова различни хора, прав ли съм? Много от тях пет пари не дават за Дау, а и него със сигурност не го е грижа за тях. Повечето хора просто искат да си кротуват и да си гледат живота.