Джо Абъркромби - Герои

Странник-на-портата извърна очи.

— Ти ли си Калдер?

Последва кратко, неловко мълчание, по време на което Калдер обмисля трескаво дали да признае, или да отрече.

— Аз съм.

— Вторият син на Бетод?

— Същият.

— Бетод беше велик човек — кимна бавно гигантът.

— Биваше го да кара другите да се бият за него. — Десетократния изсмука нещо от изгнилите си зъби и се изплю на пода. — Той самият не беше кой знае какъв боец.

— Защо всички от тази страна на Крина са толкова кръвожадни? — Гласът на гиганта изведнъж отново бе омекнал. — В живота има толкова много други неща освен битките. — Той се наведе и вдигна наметалото си от пода. — Ще бъда на уреченото място, Дау Черния. Освен... ако някой от малките ти хора не иска първо да се поборим?

Златния, Желязната глава и Десетократния един по един извърнаха очи към тъмните ъгли на хамбара.

Калдер от своя страна, бидейки всеизвестен страхливец, беше свикнал да бъде сплашван и понесе с усмивка погледа на великана.

— С удоволствие, но съм дал дума да не се събличам без присъствието на жени. Жалко наистина, защото имам едно страхотно петно на гърба, което със сигурност ще впечатли всички ви.

— О, не мога да се бия с теб, син на Бетод. — На Калдер му се стори, че видя загадъчна усмивка на устните на гиганта, докато се обръщаше да си върви. — Ти си създаден за други неща.

Той преметна наметалото през изгореното си рамо и наведе глава под горния праг на вратата, после двамата войници я затвориха след него.

— Изглежда ми свестен — обяви непринудено Калдер. — Мило от негова страна, че не ни показа белезите по оная му работа.

— Шибани диваци! — изсумтя Десетократния.

Смешно, предвид, че именно той го казваше.

— Най-великият боец в Кръга на света — подхвърли ехидно Златния, възползвайки се от възможността да се върне в разговора с ехидните си забележки, от които се бе въздържал в присъствието на Странник-на-портата.

Дау разтри замислено брадичка.

— Мъртвите са ми свидетели, че не съм никакъв дипломат, но приемам съюзниците каквито са и когато дойдат. Човек с подобни размери ще спре немалко стрели. — Златния и Желязната глава се изкикотиха угоднически, но Калдер прозря повече в шегата. Ако беше жив Кървавия девет, човек с подобни размери би могъл да спре дори него. — Всички си знаят задачите, нали? Вървете и си вършете работата.

Златния и Желязната глава си размениха кръвнишки погледи на излизане. Десетократния се изплю в краката на Калдер, но той го подмина с усмивка и обещанието един ден да се смее последен.

Дау стана от стола и проследи с поглед затварянето на вратата. От средния пръст на ръката му продължаваше да капе кръв. Накрая въздъхна дълбоко.

— Вражди, вражди и пак проклети вражди. Ех, Калдер, защо не може хората просто да се разбират помежду си?

— Баща ми казваше: „Сложи трима северняци в една редица и само гледай как ще почнат да се избиват помежду си, преди дори да си заповядал атака към врага“.

— Ха! Умно копеле беше Бетод, независимо от всичко друго. Само дето, след като започна битките, не успя да ги спре. — Дау се загледа в омазаната си с кръв длан и размърда пръсти. — Веднъж изцапаш ли си ръцете с кръв, не можеш ги изчисти така лесно. Кучето ми го каза. А на мен ръцете ми цял живот са все в кръв. — Сцепеното стъпало хвърли нещо и Калдер примижа стреснато, но това се оказа просто парче плат. Дау го сграбчи във въздуха и го уви около дланта си. — Май е малко късно тепърва да ги мия, а?

— Значи, просто ще има още кръв — каза Сцепеното стъпало.

— Така мисля. — Дау се отправи с небрежна походка към едно от празните заграждения за конете, килна глава назад и примижа към тавана. Секунда по-късно Калдер чу шуртенето на пикнята по пода. — А... така...

Ако целта на Дау бе да го накара да се почувства още по-незначителен, определено постигна своето. Беше очаквал да го убият, не че до такава степен на никой не му пука за него, че да не си даде зора дори. А от това гордостта страда.

— Някакви заповеди за мен? — троснато попита Калдер.

Дау извърна глава и го изгледа през рамо.

— Има ли смисъл? Или ще осереш всичко, или по-вероятно ще се направиш, че не си ме

чул.

„Вероятно беше прав“, помисли си Калдер.

— Защо тогава ме извика?

— Ако може да се вярва на брат ти, имаш най-острия ум в Севера. Писна ми да го слушам как се жалва, че не можел да се справя без теб.

— Мислех, че Скейл е някъде при Устред.

— На два дни езда, но в момента, в който чух, че Съюзът идва, пратих да го повикат да идва насам.