Джо Абъркромби - Герои

— Вече го направих.

Златния и Желязната глава се спогледаха явно обезпокоени от мисълта за тълпа диваци, минаващи реката и напредващи през земите им. Дау го погледна през присвити клепачи.

— Направил си го, казваш?

— От другата страна на Крина не могат да се бият с южняците. — Странник-на-портата огледа бавно хамбара, като спря за достатъчно дълго черните си очи на тези на всеки един от присъстващите. — А аз съм дошъл да се бия!

Последната дума изрева с всичка сила и гласът му отекна в гредите на тавана. През тялото му премина гневна тръпка, стисна юмруци, изду гърди и вдигна чудовищните си рамене — сякаш стана още по-голям.

Калдер се замисли какво ли бе усещането да се биеш с подобен дивак. Как се спира такова нещо, веднъж тръгнало срещу теб? Такова огромно количество плът. С какво оръжие се спира? Сигурен беше, че в момента всеки един от останалите си мислеше същото и отговорите на въпросите определено не ги радваха.

С изключение на Дау Черния.

— Хубаво! — отсече той. — Точно затова си ми нужен.

— Искам да се бия със Съюза.

— Ще има колкото искаш от тях.

— Искам да се бия с Уирън-от-Блай.

— Това не мога да ти го обещая. На наша страна е, освен това е особняк, но мога да го питам дали няма да иска да направите един дуел.

— Искам да се бия с Кървавия девет.

Космите по тила на Калдер настръхнаха. Странно, дори в такава компания, дори мъртъв от осем години, името все още тежеше. Усмивката беше слязла от лицето на Дау.

— Изпусна си шанса. Деветопръстия е обратно при пръстта.

— Чух, че е жив и се бие на страната на Съюза.

— Грешно си чул.

— Чух, че е жив, и аз ще го убия.

— Ще го убиеш, а?

— Аз съм най-великият боец в Кръга на света — обяви Странник-на-портата.

Не се перчеше и надуваше като Златния. Не заплашваше и не гледаше кръвнишки като Желязната глава. Каза го просто ей така, както се съобщава очевидното.

Дау се почеса замислено по остатъка от ухото си.

— Тук е Северът. Много корави мъже има в него. Някои от тях са пред очите ти. Доста сериозни претенции имаш.

Странник-на-портата развърза наметалото си, остави го да се плъзне по гърба му и остана гол до кръста, сякаш се готвеше да се бори с някого. Две неща в Севера не слизаха от популярност — оръжията и белезите, и всеки, нарекъл се мъж, трябваше да има и от двете. Но въпреки огромната си площ, мускулестото тяло на Странник-на-портата бе покрито предимно от белези и почти никаква здрава кожа. Имаше следи от разкъсвания, пронизвания, посичания — достатъчно за двайсетина мъже със завидно минало в битките.

— При Йеуелд се бих с Кучешкото племе и бях пронизан със седем стрели. — Той посочи няколкото петна по ребрата си с дебел като тояга показалец. — Но продължих да се бия. Направих планина от телата на мъртвите им, земите им станаха мои земи, а жените и децата им — сега са мои жени и деца.

Дау въздъхна, сякаш на почти всяко от военните си съвещания виждаше по един такъв дивак и това вече започваше да отегчава.

— Може би е време да помислиш за щит.

— Щитовете са да се крият зад тях страхливците. Белезите ми разказват историята за силата ми. — Гигантът посочи с палец нагънатата на бразди като кора на дърво кожа, чието звездовидно очертание заемаше цялото му рамо, отиваше към гърба и се спускаше до половината му лява ръка. — Страховитата вещица Ваниан ме заля с течен огън, но дори горящ, аз я носих чак до езерото, където я удавих.

— Аз първо бих угасил пламъците, но... — отбеляза Дау, зает да чопли нещо изпод ноктите си.

Дивакът повдигна рамене и обезобразената кожа се нагъна на бразди.

— Когато умря, огънят сам изгасна. — Той посочи едно грапаво петно, голо насред кечето от черни косми на гърдите си — нагъната розова кожа на мястото на едното му зърно. — Братята Смирту и Уеорк ме предизвикаха на двубой. Казаха, че понеже са делили една утроба, се броят за един.

— И ти им се върза? — изсумтя, развеселен, Дау.

— Аз не търся причини да не се бия. Разсякох Смирту на две със секирата ми, а черепа на брат му смазах с голи ръце.

Гигантът бавно стисна юмрук. Кокалчетата побеляха, а мускулите на предмишницата му се издуха.

— Мърлява работа — отбеляза Дау.

— По моите земи хората се впечатляват от мръсната смърт.

— Да ти кажа честно, и тук е така. Слушай какво, когото нарека мой враг — можеш да го убиеш, когато ти скимне. Когото нарека приятел. първо ми кажи, преди да му смажеш черепа с голи ръце. Ще е срамота да очистиш погрешка нашия принц Калдер например.