Джо Абъркромби: Червена страна

- Какво искаш? - го попита.

Бившият генерал го погледна учудено:

- Златото си, разбира се.

- Съжалявам. - И наистина съжаляваше. - Няма го вече. Контъс го взе.

- Контъс е мъртъв.

- Не е. Хванахте грешния човек. Контъс взе парите и с тях е свършено. - Не се опитваше да прозвучи искрено или убедително като преди. Просто гледаше съсухреното лице на Коска и каза истината. И въпреки страха, голямата вероятност да умре в следващата секунда и леденосту-дената вода, която се просмукваше нагоре по крачолите му, се почувства добре.

Настъпи тягостно, изпълнено с ужас мълчание. Коска гледаше в Темпъл, Шай - в Коска, Хеджес - в Шай, Суийт - в Хеджес, Дружелюбния - в Суийт, Лам - в Дружелюбния, а Суорбрек - навсякъде. Всичките готови, затаили дъх.

- Ти ме предаде - каза Коска.

-Да.

- След всичко, което направих за теб.

-Да.

Треперещите пръсти на Стареца се насочиха към дръжката на сабята му.

- Заслужаваш да те убия.

- Вероятно - призна Темпъл.

- Искам си парите - каза Коска и в тона му се промъкна жалостива нотка.

- Не са твои. Никога не са били. А и за какво са ти?

Коска примига объркано и ръката му потрепери несигурно над дръжката на сабята.

- Ами... мога да ги използвам да си върна херцогството...

- Не го искаше, докато беше в ръцете ти.

- Ами. пари са.

- Ти дори не обичаш парите. Когато се сдобиеш с тях, ги пропиляваш с лека ръка.

Коска понечи да спори, но видя очевидната истина в тези думи и замълча. Вторачи се в Темпъл, пъпчасал, треперещ, прегърбен и състарен до неузнаваемост, така, сякаш го виждаше за пръв път.

- Понякога - промърмори - си мисля, че въобще не приличаш на

мен.

- Старая се. Какво искаш?

- Искам. - Коска примига и погледна към децата - Дружелюбния с ръка на рамото на едното и сатър в другата. После към Лам с меч в ръка и мрачен като гробокопач. Към Шай, насочила лък към него. Към Хеджес, насочил арбалет към нея. И кльощавите му рамене увиснаха.

-Искам да мога да направя всичко отново. Да го направя. както трябва. - В очите на Стареца избиха сълзи. - Как се превърнах в това, Темпъл? Имах толкова качества. Толкова много възможности. Пропилени. Изнизаха се през пръстите ми като пясък. Толкова разочарования.

- Повечето си ги причини сам.

- Естествено. - Коска потрепери, докато въздишаше тежко. - Но от тях боли най-много. - Посегна към сабята.

Но тя не беше там. Той сведе озадачен поглед към празната ножница.

- Къде ми е. ъъъ?

Острието изскочи от гърдите му. Двамата с Темпъл го зяпнаха еднакво учудени. Слънцето проблесна в острия връх и по мърлявата предница на ризата му изби кърваво петно. Суорбрек пусна дръжката и пристъпи назад с широко отворена уста.

- О - каза Коска, докато се свличаше на колене. - Ето къде била.

Зад гърба на Темпъл изтрака арбалет и почти в същата секунда - втори. Той се хвърли настрани и се просна на една страна в калта.

Хеджес извика и изпусна арбалета си. Дланта на едната му ръка беше пронизана от къса стрела. Суийт свали своя, първоначално леко учуден, после - видимо доволен от изстрела.

- Наръгах го - промърмори Суорбрек.

- Улучена ли съм? - попита Шай.

- Ще живееш - отвърна й Лам и чукна с нокът стрелата от арбалета на Хеджес, забита в рога на седлото й.

-Последните ми думи... - Коска простена тихо и се строполи до Темпъл. - Имах готови. чудесни думи. Какво беше? - На сбръчканото му лице грейна онази лъчезарна усмивка, на която само той бе способен

- самата дружелюбност. - Ааа! Сетих се.

Не помръдна повече.

- Мъртъв е - каза Темпъл. - Край на разочарованията.

- Ти беше последното - каза Дружелюбния. - Казах му, че и за двама ни ще е по-добре в затвора. - Хвърли сатъра на земята и погали детето по главата. - Вървете вътре при майка си.

- Прониза ме! - изпищя Хеджес, стиснал китката на прободената си ръка.

Суорбрек намести счупените си очила и погледна отново, сякаш не вярваше на това, което виждаше през тях.

- Удивителни умения!

- Целех се в гърдите му - промърмори под нос възрастният скаут.

Писателят прекрачи небрежно трупа на Коска.

- Господарю Суийт, чудех се дали не бихте ми отделили минутка. Искам да поговорим за книгата, която замислям.

- Сега? Наистина не виждам.

- Естествено, прилична част от печалбата ще се полага на вас.

- . как бих могъл да откажа.

Леденостудената вода се просмукваше през крачола на панталона му и сграбчваше задника му в мразовита прегръдка, но той установи, че не може да помръдне от земята. Изправянето лице в лице със смъртта наистина изстисква човека до последна капка сила. Особено ако цял живот не се е изправял лице в лице с нищо.