Джо Абъркромби - Червена страна

Той извърна обезумелите си кървясали очи към Темпъл и плесна ръка на дръжката на сабята си - единственото нещо, което беше успял да съхрани от някогашното си величие.

- Точно като края на евтино романче, а, Суорбрек? - Писателят изпълзя от тъмнината зад гърба му. Беше също толкова мръсен, бос, едното стъкло на очилата му беше напукано, потриваше нервно длани. - Завръщането на злодея!

Суорбрек облиза устни и не отговори. Може би не беше сигурен кой е злодеят в метафората.

- Къде е Бъкхорм? - извика Шай и насочи опънатия си лък към Кос-ка.

Писателят се примъкна боязливо зад гърба му.

Стареца обаче не се плашеше така лесно.

- Както разбрах, кара добитък към Хоуп заедно с тримата си най-го-леми синове. Стопанката на дома е вътре, но за беда не е в състояние да приема посетители. Видите ли, с вързани ръце е в момента. - Коска облиза устни. - Дали някой от вас не носи нещо за пиене?

- Оставих моето при задругата, оттатък билото - кимна на запад Шай. - Осъзнах, че подръка ли ми е - изпивам го.

- Винаги съм имал същия проблем - каза Коска. - Бих помолил някой от хората ми да ми налее чаша, но благодарение на страховитите умения на господаря Лам и долните машинации на господаря Темпъл дружината е съвсем оредяла.

- И ти имаш роля в това - каза Темпъл.

- Самата истина. Живееш ли достатъчно дълго, рано или късно виждаш всичко да се руши пред очите ти. Но аз все още имам няколко скрити коза в ръкава си. - Коска изсвири остро с уста.

Вратата на хамбара се отвори и няколко от децата на Бъкхорм излязоха отпред. Очите им бяха ококорени от страх, а бузите им - мокри от сълзи. Най-отзад вървеше сержант Дружелюбния. На едната му китка още имаше окова, на която висеше другата - разбита. Широкото острие на сатъра в ръката му просветна.

- Здравей, Темпъл - каза той равнодушно, все едно се разминаваха в таверна.

- Здравей - изграчи Темпъл.

- Господарят Хеджес също бе така добър да се присъедини към нас. - Коска посочи нещо зад гърбовете им, но показалецът му се тресеше така силно, че не беше лесно да се каже точно към какво. Темпъл се огледа и забеляза, че на върха на кулата край портата се беше появила тъмна фигура. Самопровъзгласилият се герой от битката за Осранг беше насочил арбалет надолу.

- Много съжалявам за това - провикна се той.

- Като толкова съжаляваш, хвърли арбалета - изръмжа Шай.

- Искам си само онова, което ми се полага! - викна той.

- Ще ти дам аз на теб каквото ти се полага, подмолно...

-Може би ще установим на кого какво се полага, но после, сега трябва да намерим парите, нали така? - каза Коска. - И като първа крачка в тази посока традицията повелява вие да хвърлите оръжия, прав ли съм?

Шай се изплю на земята и лъкът й не помръдна:

- Майната ти!

Лам разкърши врат:

- Ние не държим много на традициите.

- Сержант Дружелюбния? - свъси вежди Коска. - Ако те не хвърлят оръжие, докато преброя до пет, убий едно от децата.

Дружелюбния намести пръсти около дръжката на сатъра.

-Кое?

- Какво ме интересува? Избери някое?

- Предпочитам да не го правя.

Коска извъртя с досада очи към небето:

- Хубаво, най-голямото, тогава. После карай надолу. Трябва ли аз да мисля за всички подробности?

- Исках да кажа, предпочитам да не.

- Едно! - кресна Стареца.

Никой дори не понечи да свали оръжие. Напротив, Шай се надигна леко на стремената и го погледна навъсено иззад тетивата.

- Ако детето умре, ти си следващият.

-Две!

- А след него ти! - За герой от войната гласът на Хеджес се извиси твърде писклив.

- А после всички останали - изръмжа Лам и разкърши рамене.

Суорбрек се беше вторачил в Темпъл иззад рамото на Коска с вдигнати безпомощно длани, сякаш казваше: „Какво може да направи в такава ситуация разумен човек?“.

- Три!

- Спри! - извика Темпъл. - Просто. спри, мамка му! - Слезе от коня.

- Какво си мислиш, че правиш - кресна му Шай с изкривена на една страна покрай перата на стрелата уста.

- Тръгвам по тежкия път.

Темпъл тръгна бавно през двора. Ботушите му изжвакаха в покритата със слама кал, вятърът разроши леко косата му. Не тръгна с усмивка както Кадия към тъмните силуети на ядачите, когато влязоха във Великия храм. Костваше му огромно усилие и беше притворил очи, сякаш вървеше срещу вихрушка. Но продължи да върви.

Слънцето проби облаците и проблесна болезнено ослепително в извадената стомана. Беше го страх. Зачуди се дали няма да се напикае в гащите. Това не беше лекият път. В никакъв случай. Но беше верният път. Ако имаше Бог, той беше справедлив съдия, който следи всеки да получи заслуженото. Затова Темпъл се свлече на колене пред Коска, вдигна глава, погледна го право в кървясалите очи и се зачуди колко хора беше избил през дългата си кариера на наемник.