Джо Абъркромби: Червена страна

- От много отдавна.

Останаха загледани един в друг като оцелели в лавина.

- Какво стана, Лам?

Той отвори уста, сякаш се чудеше откъде да започне, после сви рамене. Изглеждаше по-смазан от умора и по-пребит и от нея.

- Има ли значение?

- Ако няма нищо за казване, не си прави труда - тя надигна бутилката.

- Не. Мисля, че няма.

- Точно като в доброто старо време, а? - Суийт се усмихна широко пред гледката на побелялата на петна равнина отпред.

- По-студено е - каза Шай и се загърна в новото си палто.

- Повече белези - каза и разтърка една от новите придобивки по лицето си.

- По-големи дългове - каза Темпъл и потупа празните си джобове.

Суийт се изкиска:

- Хленчещи женоря. Още сте живи, нали, намерихте децата си, стигнахте до Далечна стана, ширнала се пред очите ви? Аз на това му викам справедлив резултат.

Лам зарея поглед в хоризонта. Шай измърмори недоволно под носа си. Темпъл се усмихна, притвори очи и вдигна лице, за да се порадва на розовото слънце през клепачите си. Беше жив. Свободен. Дълговете му бяха по-големи от всякога, но въпреки това, да, справедлив резултат. Ако имаше Бог, той беше любящ баща, който винаги прощава на децата си, независимо колко са се отклонили от праведния път.

- Гледам, нашият приятел Бъкхорм се справя добре - каза Лам, кога-то изкачиха билото на едно възвишение и погледнаха надолу към фермата.

Беше построена на добро място, близо до поток - няколко солидни дървени постройки, наредени в квадрат. Тесни прозорци откъм външните им страни, а разстоянията между тях - преградени с ограда от заострени дървени стволове. В единия край, пред портата, имаше висока два пъти колкото човешки ръст дървена кула. Сигурно, цивилизовано, уютно на вид място. От комина на къщата се вдигаше дим и бавно се разнасяше по небето. Долината около фермата, докъдето стигаше погледът на Темпъл, беше покрита с висока зелена трева, тук-там задържал се в падините сняг и нашарена от черните точици на добитъка.

- Изглежда, има доста добитък за продан - каза Шай.

Суийт се надигна на стремената, за да огледа най-близко стоящата крава.

- И какъв добитък при това. Нямам търпение да го опитам на вкус. -Кравата го погледна подозрително, явно не много очарована от идеята.

- Може би ще е добре да съберем стадо - каза Шай. - За продан, като стигнем в Близка страна.

- Както винаги набито око за добрата сделка, а? - каза Суийт.

- Че защо да затваряш очи, като е под носа ти? Особено когато един от най-прославените пастири на света бездейства по цял ден.

- О, боже - промърмори Темпъл.

- Бъкхорм? - извика Суийт, когато четиримата приближиха портата.

- Там ли си?

Не последва отговор. Портата беше открехната и поскърцваше на пантите си под напорите на вятъра. Освен тихото блеене на добитъка в далечината Темпъл не чуваше нищо.

Тогава долови тихия звън на стомана, когато Лам изтегли меча си.

- Нещо не е наред - изръмжа той.

- Ъхъ - отвърна Суийт, облегна арбалета на бедрото си и постави стрела в жлеба.

- Безсъмнено. - Шай свали лъка от гърба си и измъкна стрела от окачения пред коляното си на седлото колчан.

- О, боже - прошепна Темпъл, като внимаваше да е най-отзад, дока-то влизаха в двора на фермата. Копитата на конете изжвакаха в хваналата ледена коричка кал. Нямаше ли край вече? Погледът му зашари по врати и прозорци, беше настръхнал от напрежение в очакване на неизвестното

- бандити, орда духове, дори дракона на Уердинур, дошъл да си отмъсти.

- Къде е златото ми, Темпъл?

Би предпочел драконът да бе изскочил от земята току пред краката му, отколкото призрачното видение, което излезе на прага на къщата на Бъкхорм. Кой друг, ако не прославеният наемник Никомо Коска?

Някога изящни, сега дрехите му бяха станали на парцал. Ръждивият му нагръдник беше изчезнал и мърлявата му риза висеше отворена отпред, крепяща се на две копчета. Единият му крачол беше разпран и под него се виждаше блед треперещ пищял. От великолепната му шапка нямаше следа и дългите оредели кичури коса, така старателно отгледани, за да прикриват плешивото петно на темето му, се полюшваха на мазни фитили. Обривът на шията беше станал аленочервен, покрит със следи от нокти, и като плъзналата по стената на изба влага, беше избил нагоре, чак до слепоочието на бледото му лице. Ръката му трепереше върху рамката на вратата, поклащаше се несигурно, приличаше на прясно изровен труп, съживен за развлечение на някой магьосник с черно чувство за хумор.