Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Наблюдавах го през последните няколко седмици — продължи Асара — и не успях да науча нищо повече. Навярно беше пресякъл пътя на някой влиятелен човек и се бе сдобил с могъщ враг… Кой знае? Обаче не се съмнявам, че именно той бе причината за снощните събития.

— Но защо? Та той беше просто един учен! Четеше книги . Защо някой би искал да го убие… да убие всички ни?

— Заради това — рече жената и извади изпод тежката си роба маската, която бе взела от къщата под смаяния поглед на Кайку. Размаха я пред лицето на момичето и червено-черното лакирано лице се опули злобно срещу нея. — Донесе я у вас след последното си пътешествие.

— Заради това? Та това е само една маска!

Асара отметна косата от челото си и се вгледа мрачно в спътничката си.

— Кайку, маските са най-опасните оръжия в света. По-страшни са от пушките, от оръдията и призраците, които обитават запустелите места. Те са…

Доскорошната прислужница изведнъж млъкна, забелязвайки как момичето се олюлява, а краката й се заплитат.

— Зле ли ти е? — попита.

Девойката примигна и се намръщи. Нещо се бе преобърнало в стомаха й, а пламтящият червей на болката се загърчи и заизвива вътре в нея. В следващия момент я прониза отново, този път по-силно, не в стомаха й, а по-надолу, сякаш някакво бебе риташе в утробата й.

— Асара — изпъшка тя, паднала на едно коляно, с ръка, подпряна на земята пред нея. — Става ми… нещо…

И ето че то достигна връхната си точка, разпростирайки пипалата на агонията в стомаха и слабините й, а от гърлото й се разнесе вик. Този път обаче болката не утихна, както преди — вместо това стана още по-силна, по-гореща, прераствайки в ужасяващ натиск вътре в нея. Тя се преви на две и се хвана за корема, но болката не премина. Стисна силно клепачи, а сълзи на потрес и пълно неразбиране на случващото се рукнаха от ъгълчетата на очите й.

— Асара… помогни ми…

Момичето погледна умолително нагоре, ала познатият й свят беше изчезнал. Пред очите й се откриха не дървета и листа, а милиарди струйки светлина, неописуема триизмерна диорама от сияещи нишки, достатъчно гъвкави и изящни, за да се отдръпват и събират отново около обектите, които се движеха през тях. Виждаше яркия възел на сърцето на Асара вътре в шевицата на нейното тяло, виждаше вибрациите на нишките във въздуха, породени от прелитащата наблизо птица; виждаше слънчевите лъчи, обливащи гората, които преминаваха през ефирния балдахин, както и блясъка на звездопада.

„Умирам отново , помисли си тя, също като последния път.“

Ала не беше като последния път — нямаше го нито усещането за блаженство, нито спокойствието, нито вътрешния покой. Само онова нещо вътре в нея — то ставаше все по-огромно, нараствайки и нараствайки непрекъснато, докато Кайку не осъзна, че най-накрая кожата й ще се разцепи и то ще я разкъса на парчета. Ирисите й потъмняха и станаха кървавочервени; въздухът се раздвижи около нея, разчорляйки дрехите й и разрошвайки косата й. Тя забеляза как на лицето на Асара се изписва страх, как нишките на физиономията й се изкривяват. Видя я как се обръща и побягва надалеч, носейки се презглава между дърветата.

Момичето изпищя и тогава изгарящата я демонична сила изведнъж си намери отдушник.

Най-близките дървета експлодираха, ставайки на трески; а малко по-отдалечените се запалиха и за секунди се превърнаха в димящи факли. Тревата изгоря, камъните се овъглиха, а въздухът стана душен като в пещ. Силата се изтръгна от гърдите й, разкъсвайки дробовете и сърцето й, обгаряйки вътрешностите й; ала девойката продължи да крещи чак докато не изгуби съзнание.

Нямаше никаква представа колко време е лежала така, преди да се завърне в реалността, но когато отвори очи, се почувства по-спокойна. Въздухът бе изпълнен с тежък дим и отвсякъде се чуваше пращенето на горящо дърво, а жегата беше неописуема.

Девойката бавно се надигна — усещаше мускулите си стегнати и пулсиращи, а вътрешностите й горяха. Дишайки тежко, тя се изправи на крака, опитвайки се да запази равновесие. Беше жива — болката също потвърждаваше това. Момичето огледа изпепеления кръг на разрушението, който я обграждаше, както и тлеещите, изкривени стволове на дърветата отвъд границите му. Добре че влагата от вчерашния дъжд бе надделяла над гладните езици на пламъците и огънят скоро щеше да изгасне.

Опита се да съгласува тази сцена с онази, която бе видяла, когато болката я бе връхлетяла, но не можа. Почернели камъни стърчаха от хрупкавата почва. Изгорени листа се полюшваха на голите клони. Някои дървета бяха разцепени на две, а други бяха отсечени от средата или изтръгнати от корен. Внезапният характер на опустошението беше нещо, което й се струваше почти невъзможно да проумее; не можеше да повярва, че стои на същото място, където бе припаднала.