Крис Удинг - Нишката на покварата

Заелис щеше да каже нещо, но Юги не му даде тази възможност.

— Покажи ми къде е — рече, сграбчвайки белобрадия мъж за ръката.

— Ти трябва да останеш тук! — възпротиви се водачът на Либера Драмач.

— Ако някой ще я пази, най-добре да съм аз ! — заяви Юги, докато го дърпаше към стълбата. — За това са Чаросплетниците, Заелис. Ако изобщо съм научил нещо от цялата тази бъркотия, то е, че нищо не може да остане скрито за тях достатъчно дълго време.

Мазето на къщата на Флен бе тъмно и задушно. Единствените светлинки идваха от процепите между дъските на тавана — тънки златисти нишки, прорязващи сумрака, където се криеха двете деца.

Както повечето сарамирски мазета, и тук цареше същата чистота и подреденост като в останалата част на къщата, а въздухът беше сух и незастоял. Дървеният под и стените бяха лакирани, сандъците и бъчвите бяха надлежно подредени и овързани с конопени въжета, а по рафтовете бяха наредени бутилки вино, които едва се забелязваха в полумрака.

Малко стълбище се издигаше до отвор в тавана, чийто капак бе захлопнат преди час. Оттогава те седяха на рогозки на пода и си шепнеха тихичко, отпивайки от време на време от каната с плодов сок, без да обръщат никакво внимание на храната, увита във восъчна хартия, с която ги бяха снабдили. Над главите им дъските проскърцваха от тежките стъпки на стражите, които засенчваха от време на време слънчевата светлина, създавайки впечатлението, че над къщата се е спуснала гигантска сянка.

Те стояха в полумрака и чакаха, заслушани в грохота на оръдията в далечината.

— Надявам се, че няма да му се случи нищо — повтори Флен може би за десети път. Потокът на мислите му постоянно се връщаше към тази тема — отново и отново, всеки път, когато между тях се възцареше тишина за достатъчно дълго време.

Лусия не каза нищо. Страхуваше се, че момчето отново ще повдигне тази тема, и се оказа права. Преди няколко минути тя бе получила неприятното предчувствие, че бащата на Флен — обектът на неговите мисли — е бил убит. Не можеше да каже със сигурност дали беше така, ала инстинктите й едва ли щяха да я подведат. Навярно несъзнателно бе изкопчила тази информация от неясното мълвене на духовете около нея — все пак си беше мислила доста за бащата на приятеля си, понеже Флен доста се тревожеше за него.

Флен я изгледа, очаквайки тя да го успокои и да каже, че с баща му всичко е наред. Ала Лусия не можеше да направи това. Тя се поколеба за момент, после се премести до него и го прегърна нежно. Той отвърна на прегръдката й и хвърли поглед през рамо към гъстите сенки, които ги обграждаха. Двамата замряха неподвижно, а оскъдната дневна светлина, проникваща през процепите на тавана, озаряваше лицата им.

— Всички ще умрат — прошепна момичето. — И аз съм виновна за това.

— Не — промълви Флен, преди още да е довършила. — Не си виновна ти. Не може да си виновна за това, което правят Чаросплетниците. Те са виновни, задето си се родила със способностите, които притежаваш; те са виновни. Ти не си направила нищо.

— Заради мен започна всичко това — рече девойката. — Аз позволих на Пърлок да вземе кичур от косата ми. Оставих го да си тръгне и да отиде при Чаросплетниците с доказателство, че съм Различна. Ако не бях позволила това да се случи… Мама можеше все още да е жива… никой нямаше да умира…

Флен я прегърна по-силно, забравяйки за собствените си проблеми пред желанието да я утеши. Той погали косата й и пръстите му докоснаха изгорялата, набръчкана кожа на врата й, плъзгайки се по безчувствената й повърхност.

— Не си виновна ти — повтори. — Не можеш да промениш това, което си.

— Какво съм аз? — попита тя, отдръпвайки се от него. Ако беше някое друго момиче, Флен би очаквал да зърне сълзи в очите й, ала погледът на Лусия бе пронизващ и особен. Дали изпитваше угризения или вина като другите хора? Дали някога наистина се натъжаваше? Или това, което той бе взел за самообвинение, бе просто констатация на определен факт? Познаваше я от толкова дълго време, ала никога не я беше разбирал напълно.

— Ти самата ми го каза. Ти си изпратена от боговете.

Девойката го изгледа внимателно, ала не каза нищо, което го подтикна да изясни мисълта си.

— Нали ми разказа — вдигна рамене той. — Боговете не искат Арикарат да се върне обратно, ала не се намесват директно. Ето защо използват хора като теб. Хора, които могат да променят нещата. Спомни си как Лунните деца са спасили живота ти, когато шин-шините са те преследвали. Спомни си как Тейн е отдал живота си за теб, въпреки че е бил жрец на Еню и е трябвало да ненавижда Различните. — Внезапно му хрумна, че сигурно не й беше приятно да й се напомня за саможертвата на Тейн, но тя не винаги реагираше тъй, както се очакваше от нея. — Навярно е знаел, че богинята му е искала да си жива, въпреки че си била живата противоположност на всичко, в което е вярвал. Защото Арикарат убива природата, а Чаросплетниците служат на него, и въпреки че си Различна — именно защото си Различна, — ти си заплаха за Чаросплетниците. Лунните сестри също са искали да останеш жива, за да можеш да се бориш срещу техния брат.