Мъжът с кърпата на главата щеше да се втурне след звяра, движен от някакво нелогично чувство за вина, задето бе оставил мъжа да умре, когато чу свистенето на вятърните аларми зад гърба си — призрачен, жалостив вой, идващ от изток. Наблюдателните постове на Либера Драмач възвестяваха тревога посредством въртенето на кухи дървени тръбички, закачени на дълги нишки — така създаваха шум, който можеше да бъде чут на километри. Бяха откраднали тази идея от Говорителите в императорските съвети, които използваха същите приспособления, само че по-малки, за да въдворяват ред сред аудиторията. Юги се боеше да не чуе този сигнал от мига, в който бяха започнали битката.
Врагът бе успял да направи пробив някъде по отбранителната линия. Намираха се в Лоното, зад позициите на Либера Драмач. Това бе сигнал за отстъпление.
Той обаче се втурна след фурията. Битката още не беше свършила, въпреки че Различните не бяха много и защитниците ги покосяваха един след друг, макар и с цената на сериозни загуби от тяхна страна. Ако изобщо щяха да се оттеглят, трябваше да пролеят колкото се може повече Различна кръв. Мислейки си за улиците на своя дом и за краката на зверовете, които ги тъпчат, мъжът се остави да бъде завладян напълно от гнева и яростта, след което се хвърли с удвоени сили в схватката.
* * *
Границите на Лоното бяха защитени от всевъзможни съоръжения, като най-добре укрепена бе западната му част. Враговете, които нападаха града от северните, южните или източните склонове, щяха да се озоват на дъното на долината, предоставяйки на бранителите преимуществото на височината, където можеха да обстрелват неприятеля от околните плата. Не така обаче стояха нещата със западната граница. Всеки, избрал да атакува оттам, щеше да се окаже над града, а Либера Драмач нямаше да може да използва артилерията си от страх да не порази собствените си сгради. Нашествениците щяха да се излеят от скалите като буйна река, устремяваща се надолу в стръмен водопад, заливащ терасовидната структура на селището. Поради тази причина западният ръб се охраняваше най-строго; ала понеже вещерската армия нахлуваше от изток, най-силният й удар бе концентриран именно там.
Западният ръб бе защитен от тройна ограда от дървени колове, забити дълбоко в земята. Усилията, изразходвани да се пробие скалата, бяха огромни, ала най-важното нещо в разлома Ксарана беше сигурността. Отвъд стената се издигаше скеле от камаков бамбук, крепящо терасите, стълбите и неголемите въжени асансьори. Сега то скърцаше под тежестта на десетките мъже и жени, тичащи по дървената конструкция. Грохотът на топовете се смесваше със свистенето на изстреляните от катапулти скали и експлозиви, които описваха високи параболи сред кристалносиньото небе, преди да се стоварят с трясък върху врага. Пукотът на пушките и бръмченето на смъртоносните тетиви допълваше звуковата картина, а въздухът бе пропит с миризма на пот и изгорял барут.
Заелис ту Унтерлин изкачи последното стъпало и достигна върха на стената. Дишането му бе запъхтяно и сърцето му биеше като обезумяло, ала това се дължеше не толкова на болния му крак, колкото на хаоса наоколо. Белобрадият мъж бе изплашен; ужасно изплашен. Той не беше пълководец. Не знаеше нищо за изкуството на войната и никога преди не се бе озовавал толкова близо до подобен сблъсък. Бе поверил защитата на Лоното в ръцете на човек като Юги, който знаеше как трябва да се действа, и изведнъж се бе почувствал понижен и безполезен. Не му беше никак лесно да предаде другиму юздите на организацията, която бе създал, макар и за ограничен период от време. Тези неща, заедно с внезапното решение на дъщеря му да се разбунтува против волята му, го караха да се чувства като ненужен и изхабен старец. Боеше се, че това не му се отразяваше добре.
Последните няколко дни той или се месеше в бойните планове на мъже, които знаеха много добре какво вършат, или се караше с Лусия. И тъй като никога преди не я бе наказвал, сега не знаеше как да постъпи. Тя не беше като другите деца, които бе обучавал през изминалите години. Не смееше да я наказва, защото разчиташе толкова много на нея да бъде обединяващата сила зад организацията му, а ако я отчуждеше от себе си, това можеше да се окаже пагубно за Либера Драмач.
Дали Лусия и Кайлин бяха прави? Дали Заелис бе загрижен повече за Либера Драмач, отколкото за собствената си дъщеря? Нима я беше осиновил само за да може да държи най-ценната си придобивка под контрол? Богове, самата мисъл за нещата, в които го обвиняваха, го изпълваше с горчивина, ала същевременно не можеше да пропъди чувството, че до известна степен бяха прави.
Читать дальше