Крис Удинг - Нишката на покварата

Асара погледна към младежа. Зрението му не бе остро като нейното, ала пак бе видял достатъчно. Той се взираше безмълвно в сцената и лицето му беше спокойно, ала сълзите пълнеха очите му.

— Баща ми там ли е? — попита накрая.

— Кой може да каже? — отвърна девойката, ала Реки разбра истината по гласа й. Асара можеше да си представи как бе станало всичко — как тези мъже са били нападнати в засада от Различните, чийто брой е надхвърлял числеността дори на тази голяма бойна единица, как хората буквално са били пометени от чудовищата, извиращи непрекъснато от планините… Как обаче тези зверове бяха толкова организирани, толкова многобройни, толкова целеустремени? Дали това също бе резултат от тайнствените амбиции на Чаросплетниците? На пръв поглед изглеждаше невъзможно, ала другите обяснения бяха още по-невероятни.

Реки изтри очи с опакото на ръката си. Не скърбеше за баща си, за когото вечно беше извор на безкрайно разочарование; бе натрупал достатъчно горчивина в себе си, за да се престори, че не го е грижа. Плачеше за смъртта на хората си. Плачеше, защото за първи път се сблъскваше с цената на войната.

Запалиха огън на билото на гребена, без да ги е грижа за последствията. Реки извади косата, която някога беше на сестра му, и я изгори. Острата миризма се издигна в лъкатушеща струйка дим в утринното небе, докато космите се запалваха, свиваха се и почерняваха. Младежът бе коленичил над огъня и се взираше в него, докато и последната къдрица не се превърна в пепел. Асара стоеше до рамото му и го наблюдаваше, питайки се как ли щеше да се почувства той, ако някога разбереше, че убийцата на сестра му бе жената до него. Чудеше се какво ли щеше да се случи, ако някой ден се озовеше на прицела на възмездието му.

— Сега отговорността минава върху мен — рече той накрая. — Това, което беше кауза на баща ми, сега е мой дълг.

Младата жена го наблюдаваше безмълвно. Той се изправи и срещна очите й. Погледът му бе невъзмутим и излъчваше някаква твърдост, каквато Асара не бе виждала преди.

— Вече си баракс — каза тихо тя.

Той нито примигна, нито отклони взор. Накрая обърна глава на изток, взирайки се над планинските върхове, сякаш можеше да съзре необятната пустиня зад тях, където се намираше домът му. Без да промълви и дума, Реки се отправи натам, спускайки се по далечния склон на гребена. Асара го гледаше как пристъпва, отбелязвайки изправените му рамене и неумолимата извивка на челюстта му; после хвърли един прощален поглед на западните земи, сякаш се сбогуваше с тях, и тръгна след него.

Юги тичаше покрай барикадата, а лицето му бе почерняло и изпоцапано, набраздено от засъхнали струйки пот. Във въздуха се стелеше задушлив пушек, а гърмежите на пушките се смесваха с виковете на мъжете и жените. Различните зверове ревяха и виеха, докато ги покосяваха с десетки, ала непрекъснато идваха още и още.

Мъжът преметна пушката си на гръб и извади меча си, прескачайки въргалящия се в прахта мъртъв бранител с обезобразено от шрапнели лице — бяха оставили едно от оръжията да се прегрее и да се взриви — и се втурна към мястото, където един скрендел се бе прехвърлил над барикадата и в момента се биеше с Номору. Тя бе протегнала лъскавата си пушка пред себе си, опитвайки се да избегне ударите на скорпионовата опашка на хищника, отдръпнала назад глава, докато създанието се мъчеше да я захапе с дългите си жълтеникави зъби. То усети приближаването на Юги и понечи да избяга, осъзнавайки, че боят става неравен, ала Номору се оказа по-бърза; тя го сграбчи за глезена и го завъртя така, че Различната твар се строполи в прахта. Мъжът с неизменната кърпа на главата чакаше точно този момент, за да го прониже с меча си в ребрата. Скренделът изпищя и започна да се мята като обезумял, мъчейки се да ги докопа с ноктите си, но Юги натисна острието надолу и го прикова към земята, а през това време Номору се изправи на крака, прицели се спокойно и пръсна черепа на звяра на малки парченца.

— Ранена ли си? — попита мъжът, останал без дъх.

Тя го изгледа продължително, а очите й бяха непроницаеми.

— Не — каза накрая.

Юги щеше да каже и още нещо, ала в последния момент промени решението си. Той се втурна обратно към барикадата, докато междувременно прибра меча си и презареди пушката си, присъединявайки се към останалите защитници. Другарите му продължаваха да отблъскват неуморно чудовищата, които се нахвърляха върху тях. Миг по-късно и Номору се появи до него и започна да прави същото.