Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Това беше първото нещо, което си помислих.

Второто нещо, което си помислих, беше, че знаех всичко. Океанът на Лети Хемпсток течеше в мен и изпълваше цялата вселена, от „Яйцето“ до „Розата“. Знаех го. Знаех какво беше Яйцето-там, където вселената започваше, под звука на несътворени гласове, пеещи в празната пустош, - и знаех къде беше Розата - странното нагъване на пространство над пространството, в измерения, които се разгръщат като оригами и разцъфват като странни орхидеи и които ще отбележат сетното добро време преди неизбежният край на всичко и следващият Голям взрив, който, вече знаех, нямаше да е нищо такова.

Знаех, че старата госпожа Хемпсток щеше да е тук за него, както е била за последния.

Видях света, по който бях вървял от раждането си, и разбрах колко е крехък, че реалността, която познавах, бе тънък пласт глазура върху тъмна торта за рожден ден, гърчеща се отдолу, разровена и разбита, пълна с кошмари и глад. Видях света отгоре и отдолу. Видях, че съществуваха схеми и портали - пътеки отвъд реалността. Виждах всички тези неща и ги разбирах, и те ме изпълваха също както водите на океана ме бяха изпълнили.

Всичко шепнеше вътре в мен. Всичко говореше на всичко и знаех всичко.

Отворих очи, любопитен да разбера дали щях да виждам в света извън мен, дали щеше да е като света в мен.

Висях дълбоко под водата.

Погледнах надолу - синият свят под мен потъваше в непрогледна тъмнина. Погледнах нагоре - и със света над мен беше същото. Нищо не ме дърпаше по-надълбоко, нищо не ме тласкаше към повърхността.

Извърнах глава, съвсем мъничко, за да я погледна, защото тя все още държеше ръката ми, изобщо не беше пускала ръката ми, и видях Лети Хемпсток.

Не мисля, че разбрах в началото какво виждам. Не можех да го проумея. Докато Урсула Монктън беше направена от сив плат, който пърхаше, плющеше и се издуваше на бурните ветрове, Лети Хемпсток беше от ивици коприна с цвета на лед, пълни с мънички мъждукащи пламъчета на свещи, сто пъти по сто пламъчета.

Можеха ли пламъчета на свещи да горят под водата? Можеха. Знаех го, докато бях в океана, и дори знаех как. Разбирах го, също както разбирах тъмната материя, материала на вселената, който образува всичко, което трябва да съществува, но не можем да го открием. Усетих, че си мисля за океан, който тече под цялата вселена като тъмната морска вода, която пляска под дървените дъски на стар кей-океан, който се простира от вечност до вечност и все пак е достатъчно малък, за да се побере в една кофа, стига да си имаш старата госпожа Хемпсток, която да ти помогне да си го донесеш тук, след като си я помолил учтиво.

Лети Хемпсток приличаше на светла коприна и пламъчета на свещи. Зачудих се как аз изглеждах за нея там, вътре, и осъзнах, че дори в място, което не беше нищо друго освен знание, това бе единственото, което не можех да знам. Че ако погледнех навътре, щях да видя само безкраен низ от огледала, взрян в себе си до безкрай.

Тогава коприната, пълна с пламъчета на свещи, се раздвижи като бавно, изящно подводно течение. Водата я задърпа и коприната вече имаше ръце, и длан, която така и не пускаше моята, и тяло, и познато луничаво лице. То отвори устата си и гласът на Лети Хемпсток ми каза:

- Искрено съжалявам.

- За какво?

Не отвърна. Океанските течения дърпаха косата и дрехите ми като пролетен бриз. Вече не ми беше студено и знаех всичко и не бях гладен и целият голям сложен свят беше прост, достижим и лесен за отключване. Щях да остана тук до края на времето, в океана, който беше вселената, която беше душата, която беше всичко. Щях да остана тук завинаги.

- Не можеш - каза Лети. — Ще те унищожи.

Отворих уста да ѝ отвърна, че нищо не може да ме убие, вече не, но тя каза:

- Не да те убие. Да те унищожи. Да те разтвори. Тук не би умрял, тук нищо никога не умира, но ако останеш задълго, след време съвсем мънички частици от теб ще продължат да съществуват навсякъде, всичките разпръснати. А това не е хубаво нещо. Няма да има достатъчно от теб на едно място, тъй че няма да е останало нищо, което да мисли за себе си като за „Аз“. Никаква гледна точка повече, защото ще си безкрайно следствие от гледни точки и възгледи...

Щях да споря с нея. Грешеше, трябваше да греши. Обичах това място, това състояние, това чувство, и никога нямаше да го напусна.

Но после главата ми проби над водата, премигах и се закашлях. Стоях затънал до бедрата във вира зад фермата на Хемпсток, а Лети Хемпсток стоеше до мен и ме държеше за ръката.