Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

- Може и така да стане - заговорих на сенките в тъмното, - а може и да не стане. А пък и да стане, все едно, щяло е да стане. Не ми пука. Ще си чакам тук Лети Хемпсток и тя ще се върне при мен. Пък ако умра тук, все пак ще умра, докато я чакам. Така е по-добре, отколкото с вас и всичките ви тъпи ужас ни неща, които ще ме разкъсате на парчета, защото имам нещо в мен, дето даже не го искам!

Настъпи тишина. Сенките сякаш отново се сляха е нощта. Помислих над това, което казах, и разбрах, че беше вярно. В този момент, за първи път в детството си не ме беше страх от тъмното и бях съвършено готов да умра (колкото може да е готов един седемгодишен, уверен в безсмъртието си), стига да умра, докато чакам Лети. Защото беше моята приятелка.

Времето течеше. Чаках нощта да ми заговори отново, да дойдат хора, всички призраци и чудовища на въображението ми да застанат извън кръга и да ме викат, но нищо повече не се случи. Не и тогава. Просто чаках.

Луната се издигна още. Очите ми бяха привикнали с тъмното. Пеех си тихичко, повтарях и повтарях думите:

,,Развалина си пълна брат и схванат — хилавият врат, не се чуди, че хъркаш от несгода, щом чука се главата в пода, иглички бодат в петите и жилят горе до прасците, плътта несретник е сакат и сън е хванал левия ти крак, изтръпнали са пръстите, беда, и кацна на носа муха, гърдите ти са пълни с пух и пламнал е езикът сух, гори те жажда в изнемога и мъчи те тревога: от години не спиш сред детелини... “ [17] Пак там. - Б. пр.

Изпях си я, цялата песничка, от начало до край два или три пъти и се почувствах облекчен, че помнех думите, макар невинаги да ги разбирах.

Когато Лети пристигна, истинската Лети този път, носеше кофа с вода. Трябва да е била тежка, ако се съди по усилието, с което я носеше. Прекрачи невидимата граница на тревния кръг и тръгна право към мен.

- Извинявай - каза ми. - Отне много повече време, отколкото очаквах. А и не искаше да съдейства, тъй че накрая трябваше да го направим с баба и тя свърши повечето тежка работа с вдигането. С нея нямаше да се инати, но и не помогна, а не е лесно...

- Какво? За какво говориш?

Остави металната кофа на тревата до мен, без да излее капка.

- Океанът. Не искаше да тръгне. Толкова се съпротивляваше на баба, че тя каза, че отива да си полегне след това. Но все пак, вкарахме го в кофата накрая.

Водата в кофата блестеше. Излъчваше зеленикавосиня светлина. Можех да видя лицето на Лети в нея. Можех да видя вълни и гънки по водната повърхност. Гледах как се надигаха и пляскаха по стените на кофата.

- Не разбирам.

- Не можех да те заведа до океана - обясни тя.

- Но нищо не можеше да ме спре да донеса океана при теб.

- Гладен съм, Лети. И това не ми харесва.

- Мама сготви вечеря. Но ще трябва да останеш гладен още мъничко. Страх ли те беше тук самичък?

-Да.

- Опитаха ли се да те извадят от кръга?

-Да.

Тогава тя хвана ръцете ми и ги стисна.

- Но ти остана там, където трябваше да си, и не ги послуша. Браво! Ето, това е твърдост. - Прозвуча гордо.

В този момент забравих глада си, забравих и страха си.

- Какво да направя сега?

- Сега влизаш в кофата - каза ми тя. - Не е нужно да смъкваш обувките си или каквото и да е. Просто стъпи вътре.

Поканата дори не ми се стори странна. Тя пусна едната ми ръка, но задържа другата. Помислих си: „Никога няма да пусна ръката ти освен ако ми кажеш“. Сложих едното си стъпало в блещукащата вода и нивото ѝ се вдигна почти до ръба. Стъпалото ми се отпусна на тенекиеното дъно на кофата. Водата беше хладна по крака ми, не студена. Топнах и другия си крак във водата и с него тръгнах надолу, надолу, като мраморна статуя, а вълните на океана на Лети Хемпсток се затвориха над главата ми.

Изпитах същия шок, който човек би изпитал, когато стъпва заднешком, без да гледа, и падне в плувен басейн. Затворих очи от щипещата вода и ги задържах здраво стиснати, много здраво.

Не можех да плувам. Не знаех къде бях или какво ставаше, но дори под водата усещах, че Лети все още държи ръката ми.

Задържах дъха си.

Задържах го, докато повече не можех и тогава въздухът ми излезе на бърза струя мехурчета и зяпнах, за да вдишам, очаквайки да се задавя, да се нагълтам с вода и да умра.

Не се задавих. Усетих как хладината на водата -ако наистина беше вода-се изля в носа и гърлото ми, усетих как изпълни дробовете ми, но нищо повече не ми направи. Не ме заболя.

Помислих си: „Тази вода е от вида, който може да се диша“. Помислих си още: „Може би просто има тайна за дишане на вода, нещо простичко, което всеки би могъл да прави, стига да го знае“. Точно това си помислих.