Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

- Ти също си уплашена.

- Малко, да. Всеки момент ще разбере, че е затворена в границите, които поставих.

Излязохме от спалнята. На стълбището, където беше оловното войниче, сега имаше... скъсано място. Това е най-доброто описание, за което мога да се сетя. Все едно че някой бе направил снимка на стълбището и след това бе откъснал войничето от снимката. Там, където беше играчката, нямаше нищо освен тъмносиво петно, от което ме заболяха очите, когато се загледах по-продължително в него.

- От какво е уплашена?

- Чу. Пакостниците.

- Теб страх ли те е от пакостниците, Лети?

Поколеба се малко повече от обичайното. Накрая отвърна простичко:

-Да.

- Но не те е страх от нея. От Урсула.

- Не може да ме е страх от нея. Тя е точно както баба казва. Бълха! Надута от гордост, сила и страст бълха, налята с кръв. Но не може да ме нарани. Виждала съм десетки като нея. Като оная, дето изпълзя по времето на Кромуел... Виж, за това ако взема да ти разправям... Правеше хората самотни, оная де. Нараняваха се само и само да прекратят самотата си..., вадеха си очите или скачаха в кладенци. А оная тъпа гадина клечи ли клечи в зимника на странноприемница „Дюксхед“ като тумбест крастав жабок, голям колкото булдог.

Бяхме слезли по стъпалата и вървяхме по коридора.

- Как разбра накъде отиде тя?

— О, на никъде не може да поеме освен по пътя, който ѝ очертах.

В предната стая сестра ми продължаваше да свири „Чопстикс“ на пианото.

„Да да ДУМ да да

да да ДУМ да да

да да ДУМ да ДУМ да ДУМ да да... “

Излязохме през предната врата.

— Гадна беше оная по времето на Кромуел. Но я измъкнахме точно преди да дойдат птиците гладници.

— Птиците гладници ли?

— Това, дето баба нарича пакостници. Чистачите. Не звучеше лошо. Знаех, че Урсула я беше страх от тях, но аз не се страхувах. Защо да те е страх от чистачи?

Догонихме Урсула Монктън на моравата до розовите храсти. Държеше бурканчето от сладко с полюшващата се в него червеева дупка. Изглеждаше Странно. Махна капачето, спря и погледна нагоре към небето. След това отново погледна бурканчето.

Затича към буковото ми дърво, онова, с въжената стълба, и хвърли с все сила бурканчето от сладко срещу дънера. Сигурно се опитваше да го счупи, но не успя. Бурканчето просто отскочи, падна върху мъха, покрил плетеницата корени, и остана да лежи там невредимо.

Урсула Монктън се обърна и погледна Лети ядосано.

— Защо?

— Знаеш защо - отвърна ѝ Лети.

— Защо трябва да ги пускаш?

Започна да плаче и аз се почувствах неловко. Не знаех какво да правя, когато възрастните плачат. Виждал го бях само два пъти в живота си: виждал бях дядо и баба да плачат, когато леля ми умря, в болницата, и бях виждал мама да плаче. Знаех, че възрастните не биваше да плачат. Нямаха си майки, които да ги утешат.

Зачудих се дали Урсула Монктън си беше имала майка изобщо. Имаше обаче кал по лицето и по коленете и плачеше.

Чух звук в далечината, странен и някак неземен: глухо подрънкване, сякаш някой дърпаше силно изпъната струна.

- Няма аз да ги пусна — каза Лети Хемпсток. - Те ходят където си щат. Обикновено не идват тук, щото няма нищо за ядене за тях. Е, сега има.

- Върни ме - каза Урсула Монктън.

Вече не мислех, че прилича дори и смътно на човешко същество. Лицето ѝ беше някак си сбъркано: безразборно събрани черти, които просто ми напомняха за човешко лице, като чворестите сиви вдлъбнатини и издатини по кората на буковото ми дърво или като шарките по дървената табла на леглото в бабината къща, която, щом я погледнех накриво на лунна светлина, ми показваше лице на старец със зяпнала уста, все едно че крещи.

Лети вдигна бурканчето от сладко от зеления мъх и завъртя капачето.

- Затегнала си го здраво - рече тя.

Отиде до павираната пътечка, обърна бурканчето, като го държеше за дъното, и го чукна уверено по капачето отстрани в камъните. После отново го вдигна и завъртя. Този път то се отвори и остана в ръката ѝ.

Подаде бурканчето от сладко на Урсула Монктън. Тя бръкна в него и извади прозрачното нещо, което доскоро беше дупка в стъпалото ми. То се загърчи, люшна се и се заогъва сякаш зарадвано от допира ѝ.

Тя го хвърли долу. То падна на земята и порасна. Не, не точно порасна. Промени се , все едно че беше по-близо до мен, отколкото си представях. Можех да виждам през него, от единия до другия му край. Можех да съм се затичал вече през него, просто така, от любопитство, ако другият край не свършваше под жестоко оранжево небе.