Нийл Геймън - Океанът в края на пътя

Седяхме един до друг на старата дървена пейка и мълчахме. Мислех си за възрастните. Чудех се дали беше вярно, дали всички те наистина бяха деца, скрити във възрастни тела, като детски книжки, скрити в скучни дълги книги за възрастни, от ония, в които няма картинки и разговори.

- Обичам океана си - отрони Лети и разбрах, че времето ни при вира бе изтекло.

- Но той е само наужким - казах ѝ аз и се почувствах, все едно че предавам детството, като го признах.

- Твоят вир не е океан. Не може да е. Океаните са по-големи от моретата. Твоят вир си е просто вир.

- Голям е колкото трябва - отвърна Лети Хемпсток раздразнено. После въздъхна. - Я да ходим да пращаме Урсула каква беше, откъдето дойде. - И добави:

- Знам от какво я е страх. И да ти призная, мен също ме е страх от тях.

Котето го нямаше никакво, когато се върнахме в кухнята, макар че сивата котка клечеше на перваза, загледана навън. Всички неща от закуската бяха почистени и прибрани, а червената ми пижама и халатът, грижливо сгънати, ме чакаха на масата в голяма кафява хартиена торба със зелената ми четка за зъби вътре.

- Няма да ѝ позволиш да ме вземе, нали? — попитах Лети.

Тя поклати глава и двамата тръгнахме нагоре по лъкатушещия каменист селски път, който водеше към дома ми и към нещото, което се наричаше Урсула Монктън. Носех кафявата хартиена торба с нощните ми дрехи в нея, а Лети носеше своята много голяма за нея пазарска чанта от лико, пълна със счупени играчки, с които се бе сдобила в замяна на една пищяща мандрагора и сенки, разтворени в оцет.

Децата, както казах, използват тайни пътища и скрити пътеки, докато възрастните хващат правите пътища и явните пътеки. Излязохме от пътя и хванахме по пряка пътека, която Лети познаваше и която ни преведе през няколко ниви, после минахме през големи запуснати градини на полусрутена богаташка къща и отново се озовахме на пътя. Излязохме точно преди мястото, където се бях прехвърлил през металната ограда.

Лети подуши във въздуха.

- Още няма пакостници. Това е добре.

- Какво са пакостниците?

- Ще разбереш, когато ги видиш. Но дано изобщо не ги видиш.

- Скришом ли ще се промъкнем вътре?

- Че защо? Ще минем по алеята и през предната врата като важни хора.

Тръгнахме по алеята.

- Ще направиш ли заклинание, за да я прогониш? — попитах я аз.

- Не правя заклинания. - Прозвуча някак разочаровано. - Правим рецепти понякога. Но никакви заклинания и магии. Баба не може да ги понася. Казва, че са израз на простотия.

- За какво е онова в пазарската чанта тогава?

- Да спре нещата да пътуват, когато не го искаш, очертават граници.

На утринната светлина къщата ни изглеждаше много гостоприемна и дружелюбна, с топлочервените си тухли и покрива с ярки керемиди. Лети бръкна в пазарската си чанта. Извади стъклено топче от нея и го пъхна във влажната още пръст. После, вместо да влезе в къщата, се обърна наляво и тръгна по края на двора. Спряхме до зеленчуковата леха на госпожа Уолъри и тя извади още нещо от торбата си: розово телце на кукла без глава и крака, с ужасно надъвкани ръце. Зарови я до стръковете грах.

Набрахме няколко грахови шушулки и изядохме зрънцата вътре. Грахът ме изумяваше. Не можех да разбера защо възрастните трябваше да вземат неща, които бяха толкова вкусни, докато са прясно набрани и сурови, да ги слагат в тенекиени кутии и да ги правят отвратителни.

Лети постави играчка жираф, от онези, малките пластмасови, които ги има в детския „зоопарк“ или в „Ноевия ковчег“, в сайванта за въглища, под голяма буца антрацит. Навесът миришеше на влага, на черно и на стари нападали гори.

- Тези неща ще я накарат ли да си иде?

-Не.

- За какво са тогава?

- Да ѝ попречат да си иде.

- Но ние искаме да се махне!

- Не. Искаме да си иде у дома си.

Зяпнах я недоумяващо. Гледах късата ѝ кафеникава коса, чипото носле, луничките. Изглеждаше е три-четири години по-голяма от мен. Можеше да е била с три-четири хиляди години по-стара от мен или хиляда пъти по-стара. Щях да ѝ се доверя дори да ме заведеше до вратите на ада и обратно. Но все пак...

- Ако можеш да го обясниш по-добре. Непрекъснато говориш с недомлъвки.

Но не бях уплашен и едва ли мога да ви обясня защо не бях уплашен. Вярвах на Лети така, както ѝ вярвах, когато тръгнахме да търсим пърхащото нещо под оранжевото небе. Вярвах ѝ, а това означаваше, че нямаше да пострадам, докато бях с нея. Знаех го така, както знаех, че тревата бе зелена, че розите имаха остри твърди бодли, че закуската с юфка беше вкусна.