Сара Маас - Среднощна корона

Капитанът на кораба даде сигнал, че след пет минути вдигат котва. Моряците започнаха да се подготвят да напуснат пристанището и да отплават надолу по Ейвъри, а после и в големия океан.

Към Вендлин.

Тя преглътна.

„Стори това, което трябва да бъде сторено“ - бе наредила Елена. Наистина ли трябваше да убие кралското семейство във Вендлин, или тя имаше предвид нещо друго?

Соленият въздух разроши косите u и тя пристъпи напред. Тогава обаче някой се появи от сенките, хвърляни по доковете от сградите.

- Чакай - каза Каол.

Той приближи и Селена замръзна. Тя дори не помръдна, когато застанаха лице в лице.

- Нали знаеш защо направих това? - попита тихо той.

Тя кимна, но каза:

- Трябва да се върна.

- Не - каза той и очите му заблестяха. - Ти...

- Чуй ме.

Имаше пет минути. Не можеше да му обясни всичко и да му каже, че кралят ще го убие, ако тя не се върне. Това знание можеше да е фатално за него. А дори и Каол да избягаше, кралят бе заплашил и семейството на Нехемия.

Знаеше обаче, че Каол се опитва да я защити. И не можеше да го остави в пълно неведение. Ако нещо u се случеше във Вендлин, ако загинеше...

- Чуй внимателно това, което ще ти кажа.

Той вдигна вежди. Тя обаче не си даде време да помисли и да прецени дали решението u е правилно.

Колкото се може по-накратко му разказа за Ключовете на Уирда, за Портите и за Баба Жълтонога. За документите, които бе намерила в гробницата. За загадката на трите Ключа. А накрая и за това, че кралят притежава поне един от тях. И че в библиотеката има запечатано мъртво създание. Че никога не бива да отваря вратата към катакомбите. И че Роланд и Калтейн може да са част от някакъв по-голям и смъртоносен план.

След като разкри ужасната истина, тя свали Окото на Елена и го постави в дланта му.

- Никога не го сваляй. То ще те пази от зли сили.

Той поклати глава, пребледнял като смъртник.

- Селена, не мога.

- Не ме интересува дали ще търсиш Ключовете, но някой трябва да знае за тях. Някой освен мен. Всички доказателства са в гробницата.

- Селена - хвана я Каол за ръката.

- Чуй ме! - повтори тя. - Ако не бе убедил краля да ме отпрати, щяхме някак да... ги разгадаем заедно. Но сега...

- Две минути - извика капитанът на кораба. Каол просто се взираше в нея. В очите му имаше толкова тъга и страх, че думите u изневериха.

Тогава тя направи най-безразсъдното нещо в живота си. Застана на пръсти и му прошепна думите на ухо. Думите, които щяха да го накарат да разбере защо това е толкова важно за нея, защо бе обещала, че ще се върне. Щеше да я мрази заради тях, щом разбереше.

- Какво означава това? - попита той.

- Сам ще се сетиш - усмихна се тъжно Селена. - И когато го направиш... - Поклати глава. Знаеше, че не бива да го казва, но го стори. - Помни, че това няма значение за мен. Никога не е имало значение, когато става дума за теб. Пак бих избрала теб. Винаги ще избирам теб.

- Моля те... моля те, кажи ми какво означава това.

Време обаче нямаше. Тя поклати глава и отстъпи назад. Каол направи крачка към нея. И след това каза.

- Обичам те.

Тя сподави хлипа в гърлото си.

- Съжалявам - каза тя. Надяваше се да си спомни тези думи по-късно, когато разбереше всичко.

Събра сили да се раздвижи. Пое си дълбоко въздух и след един последен поглед към Каол се качи по подвижния мост. Не забеляза хората на борда, а остави багажа си и застана на перилата.

Погледна надолу към пристанището и видя, че Каол още стои там, докато прибираха подвижния мост.

Капитанът на кораба нареди отплаване. Моряците се разбързаха, въжетата бяха развързани, прехвърлени и наново завързани. Корабът тръгна напред. А тя стисна перилата толкова силно, че дланите я заболяха.

Корабът тръгна, а Каол - мъжът, когото мразеше и обичаше толкова много, че почти не можеше да мисли, когато той е наоколо - само я изпрати с поглед.

Течението пое кораба и градът се отдалечи. Океанският бриз скоро охлади врата и, но тя не спря да гледа към Каол, дори когато стъкленият замък се превърна в далечна искрица. Дори когато около нея бе вече само бляскавият океан. Дори когато слънцето се скри зад хоризонта и над нея се появиха звезди.

Чак когато клепачите и натежаха и се олюля, Селена спря да мисли за Каол.

Усети мириса на сол, но той не бе като този от Ендовиер. Вятърът разроши косите и.

Селена въздъхна, обърна гръб на Адарлан и отплава към Вендлин.

Каол не разбра какво му бе казала - онези думи, които бе прошепнала в ухото му. Беше дата. Но без година. Само ден и месец - дата, която бе отминала преди много седмици. Това бе денят, в който Селена бе излязла от града. Денят, в който се бе пречупила в Ендовиер. Денят, в който родителите u бяха загинали.