Сара Маас - Среднощна корона

Чу го още от коридора.

Кученцето скочи към него и размаха опашка, а Дориан остави книгите на бюрото, преди да коленичи на плюшения килим. Погали Лапичка по главата и u позволи да го близне няколко пъти.

- Лечителката каза, че лапата u ще се оправи - заяви Селена, като все още гледаше към куфара. Лявата u ръка бе превързана. Това бе рана, която не бе забелязал снощи. - Тръгна си преди минути.

- Чудесно - каза Дориан и се изправи. Тя бе облечена с плътна туника, панталони и дебело наметало. Кафявите u ботуши бяха яки и удобни, и далеч не толкова биещи на очи, колкото обичайното u облекло. Дрехи за път. - Нима смяташе да си тръгнеш, без да се сбогуваш?

- Мислех, че така ще е по-лесно - отвърна тя. След два часа щеше да плава към Вендлин, земя на митове и чудовища, кралство на мечти и кошмари, превърнали се в реалност.

- Този план е безумен - приближи към нея Дориан. - Не трябва да тръгваш. Мога да убедя баща ми да опита нещо друго. Ако те хванат във Вендлин...

- Няма.

- Там няма как да ти помогна - постави ръка на куфара Дориан. - Ако те хванат, ако те ранят, няма да можем да направим нищо. Ще си съвсем сама.

- Ще съм си много добре.

- Но аз няма да бъда. Всеки ден, в който те няма, ще се чудя какво става. Няма... никога няма да те забравя. Дори за час.

Селена преглътна - единственият знак за емоция, който си позволи да покаже - и погледна към кученцето, което ги чакаше на килима.

- Ти... - Той видя как тя отново преглъща, преди да срещне погледа u. Очите му засияха в златно на утринното слънце. - Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

Той стисна ръката u.

- Все едно е моя. Дори ще я пусна да спи в леглото ми.

Тя го дари с лека усмивка и той почувства, че всеки по-ярък знак на емоция ще го накара да изгуби самоконтрол.

- Надявам се да нямаш нищо против, но ми трябва място, където да си оставя книгите. Твоите покои... може и да са по-безопасни от моите.

Тя погледна към бюрото, но за негово облекчение не отиде до него. Книгите, които бе донесъл, щяха само да доведат до нови въпроси. Родословия, кралски хроники, всичко за това как и защо той притежава магия.

- Разбира се - каза простичко Селена. - Мисля, че „Ходещите мъртъвци“ все още се мотае някъде тук. Може би ще се радва да си има компания.

Дориан щеше да се усмихне, ако това не беше ужасяващо вярно.

- Ще те оставя да си прибереш дрехите. Има среща на Съвета по същото време, в което тръгва кораба - каза той, като се помъчи да сподави болката в гърдите си. Това бе лъжа, и то не много убедителна. Не искаше обаче да е на пристанището, не и когато знаеше, че някой друг ще иска да се сбогува с нея там. - Така че.. предполагам, че сега е моментът да си кажем довиждане. - Не знаеше дали му е позволено да я прегръща, затова прибра ръце в джобовете си и се усмихна. - Пази се.

Леко кимване.

Вече бяха приятели и той знаеше, че физическите граници между тях са се променили... но въпреки това се обърна, за да не види Селена разочарованието на лицето му. Успя да направи две крачки, преди тя да заговори. Думите u бяха тихи, но го трогнаха.

- Благодаря ти за всичко, което направи за мен, Дориан. Че си мой приятел. Че не си като другите.

Той спря и се извърна към нея. Тя остана с вирната брадичка, но очите u сияеха.

- Ще се върна - обеща тихо. - Ще се върна за теб.

И той знаеше, че има много неща, които не му казва, че зад тези думи се крие някакво по-голямо значение.

Дориан обаче u повярва.

Пристанището бе пълно с моряци, роби и работници, които качваха и сваляха товарите от корабите. Денят бе топъл и ветровит, идващата пролет се усещаше във въздуха, а по небето нямаше нито едно облаче. Бе отличен ден за отплаване.

Селена застана пред кораба, с който щеше да измине първия етап от пътуването си. Щеше да стигне до предварително уговорено място, където кораб от Вендлин щеше да я вземе заедно с бегълците, мъчещи се да излязат от сянката на Адарланската империя. Повечето от жените, които щяха да отплават, вече бяха в трюма. Тя размърда пръстите на превързаната си ръка и направи гримаса от тъпата болка, която усети в дланта си.

Почти не бе спала тази нощ, като вместо това се гушкаше с Лапичка. Да се сбогува с кученцето бе като да се раздели с късче от сърцето си, но крачето му още не бе оздравяло напълно, за да рискува с пътуване до Вендлин.

Не бе искала да види Каол и не се бе сбогувала с него. Имаше да му зададе толкова много въпроси, че u бе по-лесно изобщо да не го пита нищо. Не бе ли знаел в какъв невероятен капан я поставя?