Сара Маас - Среднощна корона

- Утре ще отпътуваш за Вендлин - заблестяха очите на Елена. - Засега трябва да забравиш за Ключовете и краля. Иди във Вендлин и стори това, което трябва да бъде сторено.

- Ти ли му подшушна тази идея?

- Не. Капитанът се опитва да те спаси по единствения възможен според него начин.

Селена поклати глава и се загледа към слънчевата светлина, която се процеждаше в гробницата.

- Кога ще спреш да ми заповядваш?

- Когато спреш да бягаш от миналото си - разсмя се тихо Елена.

Селена завъртя очи, но раменете u увиснаха. Прониза я болезнен спомен.

- Когато говорих с Нехемия, тя каза, че е знаела съдбата си. Че я е приела. Че така е щяла да задвижи нещата. Мислиш ли, че е манипулирала Арчър да...

Не можеше дори да довърши думите си, да си представи ужасната истина, че Нехемия сама е организирала смъртта си, със знанието, че може да промени света -и самата Селена - повече мъртва, отколкото като жива.

Една студена и слаба ръка хвана нейната.

- Не мисли за това. Станалото не може да промени нещото, което трябва да направиш утре. Да отпътуваш.

И макар Селена да разбра истината от това, което Елена отказа да u каже, тя се подчини на кралицата. Щеше да има време да изследва истината от всичките u страни. Но сега, точно сега...

Селена погледна към светлината, която огряваше гробницата. Толкова малко светлина, която да удържа мрака...

- Значи към Вендлин.

Елена се усмихна мрачно и стисна ръката u.

- Да. Към Вендлин.

Когато срещата на Съвета свърши, Каол се постара да не гледа към баща си, който го бе наблюдавал внимателно, докато обявяваше плана си, или към Дориан, който видимо се чувстваше предаден по време на срещата. Опита се да се върне към казармите, но не бе изненадан, когато някой го хвана за рамото и го завъртя към себе си.

- Вендлин? - изръмжа Дориан.

Каол запази неутрално изражение на лицето си.

- Предвид факта, че може да отваря портали като този снощи, ми се струва необходимо да напусне замъка за известно време. Заради всички нас.

Дориан не биваше да узнава истината.

- Никога няма да ти прости, че я отпращаш така, и то за да унищожи цяла държава. И толкова публично, направи истински спектакъл. Да не си полудял?

- Не искам да ми прощава. Просто не желая да се тревожа, че ще я намеря сред орда извънземни уроди, понеже u е мъчно за приятелката и.

Мразеше се за всяка лъжа, която изрича, но Дориан се хвана, а очите му заблестяха от гняв. Това бе другата жертва. Ако Дориан го намразеше и не искаше да го вижда, щеше да му е много по-лесно да се върне в Аниел.

- Ако нещо u се случи във Вендлин - изръмжа принцът, като отказа да отстъпи, -ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си се родил.

Каол бе сигурен, че ако нещо u се случи, и сам ще съжалява до края на дните си. Но вместо това каза:

- Някой от нас трябва да порасне, Дориан.

След което се отдалечи.

Дориан не го последва.

Зората тъкмо бе настъпила, когато Селена пристигна на гроба на Нехемия. Последният от зимните снегове се бе стопил и бе разкрил света гол и тъмен, застинал в очакване на пролетта.

След няколко часа щеше да плава през океана.

Коленичи върху влажната земя и склони глава пред гроба. А след това изрече това, което бе искала да каже на Нехемия снощи. Думи, които нямаше да се променят, независимо каква бе истината за смъртта на принцесата.

- Искам да знаеш - прошепна тя на вятъра, на земята, на тялото под нея, - че беше права. Наистина съм страхливка. Бягах толкова дълго, че бях забравила какво е да се изправиш и да се биеш.

Тя се поклони по-ниско и опря чело в земята.

- Но ти обещавам - прошепна на пръстта, - обещавам ти, че ще го спра. Че няма да забравя, нито да простя това, което ти направиха. Обещавам ти, че ще освободя Ейлве. Че ще върна короната на баща ти.

Тя се изправи, извади кинжал от джоба си и поряза дланта си. Кръвта потече, рубиненочервена на фона на златната зора, и покапа от ръката u преди да стигне до пръстта.

- Кълна се - прошепна отново тя - в името си, в живота си, дори в смъртта си, че Ейлве отново ще бъде свободен.

Тя остави кръвта да напои земята и да пренесе думите u до отвъдния свят, в който Нехемия най-после бе в безопасност. Оттук нататък никоя друга клетва освен тази нямаше значение.

„Никога няма да простя, нито да забравя.“

Не знаеше как ще го направи, нито колко време ще u отнеме, но щеше да довърши това, което Нехемия бе започнала.

Часът бе ударил.

Счупената ключалка на вратата към спалнята на Селена още не бе оправена, когато Дориан се появи след закуска с купчина книги в ръце. Тя бе пред леглото си и натъпкваше дрехите си в голям кожен куфар.