Матю Стоувър - Острието на Тишал

— Графиня? — рече тя. Наблюдавах я как опитва на вкус титлата и открива, че доста ѝ харесва.

Което беше добре. Тя нямаше да се върне на Земята и беше аристократка до мозъка на костите си. Признавам, че го направих, воден от мисълта за интересите на Империята; предаването на управлението на бъдещия ни най-голям сухоземен търговски път в ръцете на безмилостен и страшно способен Бизнесмен за следващите петнайсет години със сигурност щеше да е от полза за Империята.

Мислех да обвържа титлата ѝ с условия — да я накарам да се закълне, че ще се откаже от вендетата си срещу Каин, — но самият Хари ме убеди да се откажа.

— Остави я да бъде такава, каквато е — каза той. — Ако ѝ наложиш подобно правило, само ще я накараш да започне да търси начини да го заобиколи. А междувременно ще трупа злоба срещу теб, че си ѝ създал толкова работа. Не си струва да си създаваш враг в лицето на Ейвъри Шанкс. Остави на мен да се занимавам с нея. Накрая ще разбере, че причинявайки болка на мен, наранява Фейт; а тя би предпочела вместо това да прегризе собствената си ръка.

Това може би бе първият ми урок по управление на държавата: понякога, за да постигнеш повече, трябва да направиш по-малко.

Следващият, естествено, беше Рейт.

Често си мисля за него и всеки път си го представям както тогава, когато се изправи пред мен при онази аудиенция — коленичил на стъпалата пред Дъбовия трон. Държеше главата си наведена, отказваше да срещне погледа ми. Държеше лявата си ръка, свита в юмрук, пред гърдите си; тя беше бинтована в няколко пласта ленено платно и бе достигнала размерите на боксьорска ръкавица. Маслото се беше просмукало в тъканите и когато той коленичи ред мен, то покапа по стъпалата като черни сълзи.

Беше дошъл, за да бъде съден. Искаше историята му да приключи с наказание за делата му.

Не исках да го съдя. Видях какво бе изстрадал, какво бе направил и какво му бяха причинили. Той беше един много самотен, много объркан млад мъж.

Двамата с Каин бяхме обсъдили Рейт, защото аз очаквах това да се случи.

— По-добре го дръж близо до себе си — посъветва ме Каин. — Шибанякът е опасен. И с времето ще става все по-опасен. Дръж го под око.

— Какво имаш предвид?

— Мислех си — каза Каин с лукава усмивка, — че от него ще излезе доста добър посланик в Безкрайния двор.

Замислих се върху думите му.

Докато мислех, Каин продължи:

— Дай поста на Рейт и съм почти сигурен, че вие двамата ще успеете да вкарате Деймън в Съвета на братята. Там му е мястото — да прави политика.

— Може би си прав — признах аз.

— С Рейт ще ти е по-добре. Трябва ти някой, който не се страхува от време на време да нарушава правилата.

— Някой като теб?

— Мен? — Той се засмя. — Аз не нарушавам правилата. Дори не ги забелязвам.

Помня как размишлявах колко си приличат Каин и Рейт и дори го споменах на глас:

— В определен смисъл сте като баща и син.

— Да — изсумтя той. — В недобър смисъл.

— Някога замислял ли си се дали не си му баща? Каза ми, че е незаконен… че майка му е била проститутка в Анхана. А и възрастта му е подходяща. Ти сам каза, че в онези години си бил доста щур.

— Не, не ми е син — отвърна безгрижно той. — Но може да е твой.

Аз го зяпнах с отворени уста и примигнах.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Точно това му е забавното. Майка му е била от Кориш, работила е като проститутка в „Екзотична любов“; по онова време не съм се навъртал там — не можех да си позволя да надникна през шибаната врата, камо ли да си взема момиче. Моето място беше при Фейдър в Лабиринта.

— При Фейдър — повторих с глух глас, връхлетян от спомени. — Помня Фейдър.

— Ами да, вече е мъртва. Ти си работил в „Екзотична любов“, нали?

Кимнах вдървено.

— Помниш ли едно момиче на име Марте? Тъмна кожа, дребничко?

— Марте… мисля, че да.

— Да си я чукал?

— Каин…

— Стига, де, можеш да ми кажеш. Чукал ли си я?

— Аз… не съм сигурен. Може и да съм. Правех много секс в онези години, Хари, и рядко бях трезвен.

— Ами той има твоята фигура. Не знам какъв цвят са били очите ти преди операцията…

— Сини.

Той сви рамене.

— Освен това притежава онази сила на ума и другите глупости, а ти си първокласен магьосник, нали? Трябва да признаеш, че е възможно.

— Да — промърморих аз. — Сигурно трябва.

Всичко това премина през мислите ми, докато го гледах в Голямата зала. Опитах се да го убедя да оттегли молбата си; все пак той не беше мой поданик. Всяко наказание за престъпленията му трябваше да излезе от Съвета на братята, защото той бе запазил поста на Посланик със съответния дипломатически имунитет.