Матю Стоувър: Острието на Тишал

— Не ми говори за закони — каза ми той тогава. — Не искам закони. Искам правосъдие.

Молбата му ме трогна и аз неохотно се съгласих.

— Ето какво ще е твоето наказание, Рейт от Анхана. — Посочих локвата от масло, събираща се върху стъпалото. — Сега ти си проходът за амбицията на Слепия бог да завладее този свят; чрез теб силата му продължава да търси начин да ни отрови. Наказанието ти е да му се противопоставяш с всеки свой дъх и да се бориш ежедневно, за да поправиш вредите, които ни е нанесъл чрез теб.

— Как бих могъл…? — рече той.

— Не можеш. Ще се бориш неуморно до последния си ден с ясното знание, че накрая те очаква поражение. С ясното знание, че ако се пречупиш, нещата, които обичаш, ще започнат да умират.

Той остана един дълъг миг на колене, с наведена глава; след това, без да каже нито дума, хвана подгъва на робата си и забърса маслото, което се беше стекло от ръката му. После опря чело до петното, изправи се и се отдалечи.

Гледах го безмълвно.

— Това беше доста жестоко.

Зад дъбовия трон има една малка ниша. Вътре има стол, който е разположен така, че човекът, който седи в него, да може да гледа през незабележимата шпионка, скрита в гравюрите по стената; сухият, мрачен глас се разнесе точно от тази шпионка.

— Така ли мислиш? Това не беше наказание, а дар — отвърнах тихо аз. — Дадох му цел в живота. Смисъл.

— И на това ако му викаш дар. А следващата Коледа какво? Само картички?

Позволих се да се изкискам тихо.

— Все още ми се иска да ми позволиш да ти дам титла.

— Забрави. Имам други планове. — През последните дни Хари беше започнал да подхвърля завоалирани намеци, че двамата с бога са стигнали до някакъв вид помирение. „Има някои сфери — призна той, — в които интересите ни се пресичат.“

— Хари…

— Престани, Крис. Нали ти казах още първия път… — Когато беше отклонил всяко мое предложение, от Херцог на обществения ред до, както той се изрази, „баронет на задника на географията“ — … ако приема титла от теб, някои хора ще започнат да държат сметка на Империята за нещата, които върша. Повярвай ми, Крис, това не ти трябва. Повярвай ми.

Открих, че наистина му вярвам.

— А какво се каниш да правиш?

Гласът му прозвуча по-топло и аз почувствах познатата лукава усмивка.

— Да създам малко проблеми.

Часовете се превърнаха в дни, които от своя страна станаха седмици. Бях заринат от работа — която най-вече се състоеше в това да откривам на кои благородници мога да поверя воденето на държавните дела в Империята. Освен това помогнах на лейди Ейвъри и лейди Фейт да уредят домакинството си; Франсис Роси, злополучният Актьор, когото двамата с Киърандел бяхме отвлекли навремето, стана помощник на лейди Фейт. Каин му вярва, а новата маркиза има нужда от някой, който не само да я пази и защитава, но и който да превежда английския ѝ на западен диалект. Лейди Ейвъри вече събра значителен брой кадри от бивши Актьори за свои агенти. През тези седмици рядко виждах Каин, и то по мое желание.

Не можех да го погледна в очите.

Бях направил ужасна грешка, която не спираше да ме преследва и отравяше всеки мой съзнателен миг, докато единственото избавление от този ужас не стана непрекъснатата работа.

Бях погледнал в бездната.

Ето как се случи това:

— Трябва да разбера, Хари — казах аз един ден. — Трябва да разбера защо си бил толкова сигурен, че ще се получи. Когато уби Ма’елкот, откъде знаеше? Как се досети, че не бил изцяло погълнат от Слепия бог? Как разбра, че ще се обърне срещу господаря си, щом го слееш с реката? Защо бе толкова сигурен, че не даваш в ръцете на врага победата, за която той копнееше?

Най-накрая стигнах до основния въпрос, който едва се осмелих да задам.

— Откъде знаеше, че спасяваш света, а не че го погубваш?

— Ма’елкот ме попита същото нещо.

— И?

Той сви рамене.

— Не знаех.

Гледах го безмълвно.

— Мислех си, че съм мъртъв, Крис — рече той. — Колбърг и Социалната полиция в никакъв случай нямаше да ми позволят да си тръгна оттам. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да спася Фейт.

Отворих уста и студени тръпки ме полазиха по гърба.

— Ти… единственото…

— Дори не предполагах, че като убия Ма’елкот с Косал , ще го свържа с реката. Нямах никаква представа. Как бих могъл? Знаех само, че той държи Фейт. Тя представляваше връзката му с реката, но той беше свързан с нея. Затова го убих. Той умира; тя става свободна. След това сопитата ми отстрелват задника и аз също умирам. Слепият бог си получава меча — повече не се нуждае от нея. Рейт щеше да я отведе при елфите. Те щяха да се грижат за нея, да я излекуват по най-добрия начин. Тя щеше да живее с тях. — Той отново сви рамене. — Нищо по-добро не ми хрумна.