Матю Стоувър - Острието на Тишал

Все още зашеметен, аз заекнах:

— Значи… планът ти… ти не си… всичко това…?

— Това беше планът. Единственият ми план.

— От самото начало… — промърморих аз.

— Да. Още щом осъзнах какво става.

— Всичко това… затворниците, Лицата, монасите. Унищожаването на града. Рейт. Аз. Просто си ни използвал.

— Да.

— Причини всичко това само за да спасиш едно малко момиче.

Той кимна.

— И да отрежа парче от Ма’елкот. За да има с какво да ме запомни светът.

Той разпери ръце пред ужасения ми поглед, сякаш ми предлагаше прегръдка.

— Хей, какво да кажа? Аз съм такъв, какъвто съм.

— Да — съгласих се вцепенено аз. — Такъв си.

— Никога не се знае как ще се развият нещата. Няма как да стане. Вселената не работи по този начин. — Той ми се ухили. — Затова я малко по-весело!

— Не, аз… не, имам предвид… — Поклатих глава, опитвайки се да впиша всичко това в моята действителност. — Озовал си се на ръба на пропаст, в тъмното. И просто си скочил.

— Всеки ден, Крис. Всеки шибан ден.

И той звучеше толкова щастливо .

Аз не мога да съм щастлив. Дори не мога да мисля за това. Кара ме да се чувствам празен: кух, крехък, счупен отвътре.

Всичко е толкова безсмислено …

За мен съдят по всяка произнесена присъда. Също като т’Пас аз представлявам народ, който внезапно е получил всички права на анханските граждани, независимо дали го иска, или не. Също като Киърандел аз съм обречен да живея без онези, които не съм успял да спася. Също като Фейт трябва да се утеша с титла и власт, която ми е натрапена без моето желание или съгласие. Също като Рейт ми е даден бодливият дар на целта в живота.

Също като Каин сега светът иска от мен да бъда такъв, какъвто съм.

С какво съм заслужил това?

Хари обича да цитира Ницше: „Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.“

Единственият ми отговор е мантрата на Конрадовия Курц.

Осъзнавам напълно, че това е слабост на характера, че други, по-силни, могат да гледат в бездната, без да им се повдига. Знам, че адът се е разтворил под краката ми. Историята и на двата ми свята е наситена с чудовища, наречени крале, и демони, наречени императори.

Във всеки случай те са станали такива просто защото в една безсмислена вселена няма причина да не станат.

Получих и още един дар, далеч по-голям, отколкото заслужавам: когато ужасът ме залее, имам към кого да се обърна, за да ми спаси живота, и той винаги ще го направи.

Каин отпи още една голяма глътка от стогодишното тинаранско в чашата си и направи физиономия.

— Знаеш ли кое е най-гадното? — попита той. — На цялата тази шибана планета никой не прави свестен скоч.

Двамата седяхме в дворцовата библиотека над бъчонка от най-доброто бренди от дворцовата изба; отдавна беше минало полунощ. Аз се бях настанил до същата тази маса, близо до топлината, излъчвана от потрепващия пламък на фенера. Каин се беше изтегнал на едно меко кресло, тапицирано със сияещо кадифе в цвят на черни череши.

— Има и по-сериозни проблеми — отвърнах аз.

— За теб може би. А аз как да посрещна старостта без любимото ми „Лафройг“?

— Хари…

Той поднесе чашата си към мен.

— Налей ми още малко от тая гадост. И без това ми е трудно да съм сериозен, когато съм трезвен; а като съм полупиян, е направо невъзможно.

Ливнах малко бренди в чашата му и той я поразклати, докато чакаше питието да се затопли в дланите му. После сипах и на себе си. Отпих една голяма глътка и долях отново, преди да отговоря.

— Помниш ли последния път, когато седяхме и пихме заедно както сега?

Той вдигна чашата си и се загледа в играта на пламъка през топлата кехлибарена течност.

— Последния път беше рецина. Спомняш ли си?

— Живо.

— Преди двайсет и пет — не, двайсет и седем или двайсет и осем години трябва да е било. Да, спомних си. Ти също се беше отрязал здраво.

— Също?

Той ме погледна многозначително, сякаш искаше да ми каже: „О, хайде, стига.“

— Мамка му, Крис, ако бяхме на Земята, вече щях да те влача към спешното, за да ти регулират серотониновия баланс.

Внезапно брендито ми се стори много по-интересно от физиономията му.

— Хей — каза той, — ако искаш да говорим, ще говорим. Ако не ти се говори, ще пием. Аз съм лесен.

Известно време правихме точно това — седяхме и пиехме. Той като че ли се наслаждаваше на тишината; а тя звънтеше в моите уши и аз имах усещането, че столът ми е направен от ножове.

Накрая реших да направя опит.