Матю Стоувър - Острието на Тишал

На света има толкова малко щастливи хора.

Мнозина застанаха пред мен на следващия ден, по време на аудиенцията ми; ще спомена само онези, които са част от тази история. Няма да се опитвам да спазвам реда на появата им; установявам, че не мога дори да си спомня кой беше първи и кой дойде след това.

Киърандел дойде да ходатайства от свое име за отсъстващия бивш Херцог Тоа В’Лич; никой не го беше виждал, откакто напусна Съдебната палата в нощта преди битката. Аз потвърдих решението на покойния Патриарх да бъде лишен от титлата си, макар че отмених заповедта за неговия арест и екзекуция, и го осъдих единствено на изгнание. Както Томи беше казал някога, единствената основателна причина да бъде убит човек, е заради нещо, което се кани да направи. Заплахата, която той представляваше за Империята, беше символична: омразата на Народите, които бе преследвал в името на Църквата, и отмъщението на семействата на жертвите. Империята не биваше да гледа на действията му през пръсти.

— Но това е единственият дом, който е познавал — умоляваше ме Киърандел, коленичила на стълбите пред Дъбовия трон. Беше облечена в траурно бяло и лицето ѝ бе изцапано с черна пепел. — Изгнанието е равносилно на смъртна присъда. Той не е лош човек…

— Няма значение дали е добър, или лош — отвърнах тихо аз. — И тази присъда е по-мека, отколкото заслужава.

— Но амнистията…

— Не се прилага в неговия случай. — Бях издал обща амнистия за престъпленията, извършени по време на епидемията; невъзможно беше да се определи кой за какво бе виновен, когато малцина можеха да отговарят за действията си. — Престъпленията, заради които Лич е прогонен, са извършени, преди да се разпространи болестта.

— Той е приятел на Каин… помогна му, освободи го от килията му… — Гласът ѝ се снижи до шепот.

— И точно Каин го пощади от екзекуция. Направи онова, което самият Лич отказа — помоли се за живота на приятел. Затова присъдата е изгнание, а не смърт.

Киърандел наведе глава и гърдите ми се изпълниха с болката ѝ. Разбирах я твърде добре. Тя бе дошла да ме моли за него не защото той го заслужаваше, а защото го познаваше. Лич бе единственото нещо от предишния ѝ живот, което все още се надяваше, че може да спаси; тя търсеше надеждна скала, за която да се закотви в празния океан на своя живот, дори това да бе скалата, която бе разбила живота ѝ.

Никога не съм бил способен да реша дали е по-добре да позволя на подобни лъжливи надежди да бъдат запазени, или да ги задуша още в зародиш.

— А какво ще бъде моето наказание? — попита тя.

Без моето прехвърляне , което ми разкри сърцето ѝ, въпросът ѝ щеше да ме обърка, защото — далеч от мисълта да я наказвам — аз я бях обявил за Приятел на Трона; тя бе един от малцината истински герои в тази история с чисто сърце и беше силна, непоколебима защитничка на хората си. Знаех какво иска и от какво се нуждае и бях наясно, че тези две неща почти не съвпадаха.

— Киърандел, това е наказанието, което ти определям: да живееш без онези, които не си успяла да спасиш. Наказвам те да изпълняваш тази присъда с достойнство и никога да не опозоряваш паметта им, като приемаш вина, която не е твоя. Така да бъде.

Тя плачеше, докато разпоредителят я отвеждаше.

Временният посланик Деймън застана пред мен, за да се откаже по традиция от почестите, които му бях предложил по силата на същата тази традиция: титла и земи по границите на Империята. Единственото му желание бе да остане в Манастирите. Вече беше напуснал поста си, макар оставката му все още да не беше официално приета от Съвета на братята. Въпреки амнистията, въпреки всички аргументи той се считаше за отговорен за разрушаването на посолството. Изрази го по следния начин: „Това се случи при моето управление. Не може да има смекчаващи вината обстоятелства.“

Предполагам, че това е функция на съвестта, да настоява за своя дял от вината.

Т’Пас също се изправи пред мен. Предложих ѝ единствената награда, която щеше да приеме: прокламация, отменяща указа на Тоа Сител, с който се обявяват Последователите на Каин за престъпници.

— Последователите на Каин като група няма да са ти задължени за това — напомни ми твърдо тя.

— Аз си мислех, че Последователите на Каин като група не вярват в съществуването на групи.

На устните ѝ потрепна лека усмивка.

— И все пак аз лично — рече тя — съм ти задължена.

— Ако поискаш да изплатиш дълга си, можеш да ме посетиш някога — казах ѝ аз. — Ценя съветите ти и ще се радвам да поговорим.