Матю Стоувър - Острието на Тишал

— А останалият свят? — попитах аз. — Кой ще защитава хората като теб?

— Вълците нямат нужда от защита — отвърна той. — Нуждаем се единствено от малко открити пространства — по-малко огради, по-малко бетон — и можем сами да се грижим за себе си.

— Овце, вълци и овчари — промърморих аз. Надигнах се и седнах в леглото, а Хари ми подаде един халат от толкова мека коприна, че едва го усетих. Увих го около раменете си и отидох до прозореца, възхищавайки се на правите ми, силни, здрави крака.

Погледнах към града, който хората бавно издигаха от пепелта.

— И освен това трябва да има мравки и орли, дървета, цветя и риба. Всяко нещо — с природата си; и колкото повече са те, толкова по-красив е светът.

— Касапи и пекари, че даже и свещари — изсумтя Каин, цитирайки стара броилка. — Това е просто някаква шибана метафора. Не задълбавай чак толкова в нея.

Кимнах.

— И императори. Наистина ли смяташ, че ще се справя, Хари? — Обърнах се с лице към него. — Наистина ли?

Каин ме погледна, присвивайки очи под светлината на залязващото слънце.

— През целия ми живот е имало само трима души, на които наистина съм вярвал — каза той. — Единият е баща ми. Другите двама си ти.

Думите му ме изгарят всеки път, когато гледам тази сцена в Огледалото на Каин; боли ме от жалост, която не мога да споделя с него. Никога няма да мога да му кажа колко съжалявам, че не може да включи съпругата си в тази малка компания. Много добре знам колко ще го нараня.

И през очите му се виждам как изричам:

— Добре. Мога да опитам. Просто… ми трябва време, за да свикна с тази мисъл.

— Няма много време — казва ми той. — Шибаната ти коронация започва след по-малко от час. Хайде, давай да те приготвим.

— Да — виждам се как му отговарям. — Хайде.

Коронацията ми беше много величествена — по един несвързан, леко кошмарен начин. Пищността не ме интересува толкова, че да хабя мастилото си за подробни описания. Достатъчно е да кажа, че в Голямата зала на двореца „Колхари“ приех личните клетви за вярност на стотици благородници и владетели на Народите. Седях на изцапания с отрова Дъбов трон и се наблюдавах как приемам короната, изпаднал в онова замаяно състояние, в което едновременно съм и не съм себе си — преживяване, ужасяващо реално и същевременно толкова познато и успокояващо, колкото стотиците слушания на любимата приказка за лека нощ.

Все още не можех да повярвам, че това се случва.

Повярвах, когато от редовете на събралите се излезе Керисин Масал и се изкачи по стъпалата на подиума, коленичи пред мен и ми предложи митондиона , който бе носен от Краля на здрача. Поех го от ръцете му и приех прегръдката му, и не изкрещях от болка, и не рухнах пред трона.

Масал е баща на Финал — смелата, прекрасна Финал, моята спътница, която пронизах с меча си на урвата над рудниците на Трансдея. Баща на Куелиар — убитият водач на пратениците в Трънова клисура. Присъствието му тук ми разказа всичко, което можех да понеса, за съдбата на семейството и народа ми.

И въпреки това аз поех символа на моя Дом от ръцете му, изпитвайки единствено уважение към онова, което ми бе предложено и което приех. Едва тогава го осъзнах наистина; в онзи момент разбрах колко по-различен съм от онова, в което исках да се превърна.

Каин се беше опитал да ме накара да разбера, докато ми помагаше да облека церемониалното облекло.

— Истинският проблем с монархията като система на управление — ми каза той — е, че добродетелите не се наследяват. Затова, предполагам, Големият шеф е сметнал, че има по-добър план.

Аз бях подобрен.

Бях безсмъртен.

Имунизиран срещу болести, срещу остаряване, срещу всеки недъг, който засяга рода на смъртните. Сигурно е възможно да бъда убит, макар Каин да ми каза, че ако по някаква случайност бъда унищожен, силата, която аз наричам Т’налдион — Родината, — ще ме пресъздаде отново такъв, какъвто съм в този момент.

Не мисля, че това ме промени особено; да се измени същинската ми природа, би обезсмислило самата идея за жив владетел. Със същия успех властта би могла да се предаде на книга от безкръвни закони; да се назначат роботи за съдии, които раздават правосъдие според програмата си, неспособни да наказват, неспособни да амнистират — което всъщност не е никакво правосъдие.

Правосъдието е възможно само когато е специфично за отделните случаи.

Очевидно съм си същият, с изключение на скритата връзка с пулса на Родината — постоянен извор на сила, без която не мога да живея. Само когато докосвам този жив свят вътре в мен, аз мога да понеса болката на всички животи, които са си отишли преди мен. Без нея страданията им биха ме съкрушили; нямам никакви съмнения, че бих полудял, бих прогонил от себе си всички страдалци и бих завършил като крал шут в двор от щастливи идиоти. Ако е възможно да се събере двор от такива идиоти.