Джордж Мартин - Пир за врани

Пейт го грабна. Златото опари дланта му. Поднесе го към устата си и захапа, както беше виждал да се прави. Честно казано, не знаеше какъв точно трябва да е вкусът на златото, но не искаше да прилича на глупак.

— Ключът? — попита вежливо алхимикът. Нещо накара Пейт да се поколебае.

— Някоя книга ли искаш?

За някои стари валириански свитъци, заключени долу по мазетата, казваха, че били единствените оцелели копия на света.

— Какво искам не е твоя грижа.

— Прав си, не е. — „Свърши се — каза си Пейт. — Върви. Тичай в «Перо и половница», събуди Роузи с целувка и й кажи, че ти принадлежи“. Но се забави за миг. — Покажи ми лицето си.

— Както желаеш. — Алхимикът си махна качулката.

Беше обикновен мъж и лицето му беше обикновено. Лице на млад мъж, наистина съвсем обикновено, с пълни бузи и тъмна брада. На дясната му буза имаше белег. Имаше и клюнест нос, и гъста черна коса, закъдрена около ушите. Съвсем непознато лице.

— Не те познавам.

— И аз не те познавам.

— Кой си ти?

— Странник. Никой. Наистина.

— О. — Думите му се бяха свършили. Извади ключа, сложи го в ръката на алхимика и главата му се замая и сякаш олекна. „Роузи“, напомни си. — Е, свършихме.

Тръгна по уличката и изведнъж камъните на калдъръма започнаха да се движат под краката му. „Хлъзгави са, нали са мокри“, помисли си, ала не беше това. Сърцето му забуха в гърдите.

— Какво става? — Краката му бяха омекнали. — Не разбирам.

— Няма и да разбереш — отвърна му тъжен глас.

Камъните се втурнаха към него да го целунат. Пейт се опита да изкрещи за помощ, но гласа му го нямаше.

Последната му мисъл беше за Роузи.

Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.

Утрото беше мрачно и студено, а морето бе толкова оловно, колкото и небето. Първите три жертви поднесоха храбро живота си на Удавения бог, но четвъртата се оказа слабоверна и почна да се бори, щом дробовете й закрещяха за въздух. Нагазил до кръста в кипналите вълни, Ерон сграбчи голото момче за раменете и натисна главата му надолу, когато се опита да поеме дъх.

— Имай кураж. Ние сме дошли от морето и в морето трябва да се върнем. Отвори си устата и пий дълбоко от божия благослов. Напълни дробовете си с вода, та да можеш да умреш и да се преродиш. Няма смисъл да се бориш.

Момчето или не можеше да го чуе — все пак главата му беше под вълните, или вярата му съвсем го беше изоставила. Взе да рита и да се мята толкова дивашки, че Ерон трябваше да повика помощ. Четирима от удавените му мъже нагазиха да задържат окаяника под водата.

— Боже, ти който се удави заради нас — зареди жрецът молитвата с глас, дълбок като морето, — нека Емонд, твоят слуга, да се прероди от морето, както Ти се прероди. Благослови го със сол, благослови го с камък, благослови го със стомана.

Момчето най-сетне свърши. От устата му вече не бълбукаше въздух, цялата сила беше напуснала крайниците му. Емонд се понесе по очи в морската плитчина, пребледнял, студен и кротък.

Едва сега Мокра коса видя, че при неговите удавени мъже на чакълестия бряг са спрели трима конници. Единият беше Спар, старецът с острото лице и воднистите очи, чийто треперлив глас беше закон на Голям Уик. Придружаваше го синът му Стефарион, с още един младеж, чието тъмно, обшито с червена кожа наметало бе закопчано на рамото с красива тока с черно-златния боен рог на Гудбрадърови. „Един от синовете на Горолд“, от пръв поглед реши жрецът. Трима високи синове беше родила жената на Гудбрадър в заника на живота му след дузина дъщери и казваха, че никой не може да отличи един син от другите. Ерон Мокра коса не се и опита. Дали беше Грейдон, Гормонд или Гран — нямаше значение.

Изръмжа отривиста заповед и удавените му мъже награбиха мъртвото момче да го отнесат над линията на прилива. Жрецът ги последва, гол, само по препаска от тюленова кожа около слабините. С настръхнала кожа изгази на сушата, тръгна по студения мокър пясък и изстърганите от морето камъчета. Един от удавените му подаде тежкия халат от груба вълна, вапцан на зелени, сини и сиви петна, цветовете на морето и на Удавения бог. Ерон надяна халата и прибра назад косата си с пръсти. Черна и мокра бе косата му; неподрязвана, откакто морето го бе издигнало. Диплеше се по раменете му като дрипаво наметало и се спускаше надолу до кръста. Ерон сплиташе в нея снопове водорасли, както и в рошавата си неподстригвана брада.

Удавените застанаха в кръг около мъртвото момче и заредиха молитва. Норджен разпери ръцете му, а Рус го възседна и занатиска гърдите му, но всички се отдръпнаха, когато се приближи Ерон. Той разтвори с пръсти изстиналите устни на момчето и даде на Емонд целувката на живота, още веднъж и пак, докато морето не заблика от устата му. Момчето започна да кашля и да храчи, примига и очите му се отвориха, изпълнени със страх.