Джордж Мартин - Пир за врани

— И за мен е време за лягане. Сигурно ще сънувам дракони и стъклени свещи.

— Всички ли? — Лео сви рамене. — Какво пък, нали Роузи ще остане. Може тази нощ да я направя жена.

Алерас забеляза изражението на Пейт и каза:

— Щом няма и един медник за чаша вино, не може да има дракон за момичето.

— Аха — подхвърли Моландер. — Освен това трябва мъж, за да се направи жена. Хайде с нас, Пейт. Старият Уолгрейв ще се събуди, като се покаже слънцето. Ще му трябваш — да му помогнеш до нужника.

„Ако си спомни кой съм“. Архимайстер Уолгрейв без усилие различаваше един гарван от друг, но с хората не го биваше толкова. Понякога като че ли мислеше, че Пейт е някой си Крессен.

— Все още не — отвърна на приятелите си. — Ще поостана още малко. — Зората още не беше пукнала, още не. Алхимикът все пак може би идваше, а Пейт бе решил твърдо да е тук, ако дойде.

— Твоя работа — каза Армен.

Алерас изгледа Пейт продължително, после метна лъка на тънкото си рамо и тръгна след другите към моста. Моландер беше толкова пиян, че трябваше да ходи с ръка на рамото на Рууни, за да не падне. Цитаделата не беше далече за гарванов полет, но те не бяха гарвани, а Староград бе истински лабиринт от тесни криви улички.

— Внимателно — чу Пейт гласа на Армен, когато речната мъгла ги погълна. — Нощта е влажна и калдъръмът е хлъзгав.

Лео Ленивеца го изгледа кисело през масата.

— Колко тъжно. Сфинкса се измъкна с всичките си сребърници и ме остави на Цапания Пейт прасчото. — Протегна се с прозявка. — Как е хубавичката ни малка Роузи, между другото?

— Спи — отвърна сдържано Пейт.

— Гола, не се съмнявам. — Лео се ухили. — Мислиш ли, че наистина заслужава един дракон? Май ще трябва да проверя някой ден.

Пейт благоразумно си замълча. На Лео не му трябваше отговор.

— Предполагам, че след като го яхна това курве, цената й толкова ще падне, че ще могат да си я позволят даже прасчовци. Би трябвало да ми благодариш.

„Би трябвало да те убия“, помисли Пейт, но не беше толкова пиян, че да се прости с живота. Лео беше обучен с оръжия и се знаеше, че е смъртно опасен с късия меч и камата. А и да успееше някак да го убие, това щеше да му струва главата. Лео имаше две имена, докато Пейт — само едно, а второто му име беше Тирел. Сир Морин Тирел, командирът на Градската стража на Староград, беше баща на Лео. Мейс Тирел, владетелят на Планински рай и Защитник на Юга, беше братовчед на Лео. Един от Старците на Староград, лорд Лейтън Хайтауър, между чиито многобройни титли се мъдреше и Защитник на Цитаделата, беше заклет знаменосец на дома Тирел. „Остави го — каза си Пейт. — Говори ги тези неща само за да ме ядоса“.

Мъглите на изток изсветляваха. „Зората — осъзна Пейт. — Зората дойде, а алхимика го няма“. Не знаеше дали трябва да заплаче, или да се разсмее. „Дали все пак ще съм крадец, ако върна всичко и никой не разбере?“ Още един въпрос, на който нямаше отговор, като онези, които му бяха задали Еброуз и Велин.

Изправи се и изведнъж ябълковата нахлу в главата му. Наложи се да се подпре на масата.

— Остави Роузи на мира — изсумтя за довиждане. — Не я закачай, че може и да те убия.

Лео Тирел избута назад кичура, паднал над окото му.

— Не се дуелирам с прасчовци. Разкарай се.

Пейт се обърна и тръгна по терасата. Петите му закънтяха по протърканите дъски на стария мост. Когато стигна на другия бряг, небето вече розовееше. „Светът е широк — каза си. — Ако си купя магаре, ще мога да скитам по пътищата и пътеките на Седемте кралства, да церя хорицата с пиявици и да пощя гниди от косите им. Мога и на някой кораб да се запиша, да дърпам веслото и да отплавам до Карт, през Нефритените порти, да ги видя с очите си тези проклети дракони. Няма защо да се връщам при Уолгрейв и гарваните му“.

Но краката му някак сами тръгнаха към Цитаделата.

Първият слънчев лъч проби през облаците на изток и утринните камбани закънтяха от Септата на Моряка край пристанището. След миг в звуците им се вля и Септата на Господаря, след нея — Седемте олтара откъм градините из Медовината, а най-сетне и Звездната септа, седалището на Върховния септон, от хиляда години, преди Егон да стъпи при Кралския чертог. Сляха се и заотекваха в могъща музика. „Но не толкова сладка, като песента на едно славейче“.

Чуваше се и пеене. Всяко утро с изгрева на слънцето червените жреци се сбираха да го поздравят пред скромния си храм долу край кейовете. „Че тъмна е нощта и пълна с ужаси“ — Пейт ги беше чувал стотици пъти да викат тези думи и да се молят на своя бог Р’хлор да ги спаси от мрака. За него Седемте богове си бяха предостатъчно, но беше чул, че Станис Баратеон вече се кланя и при нощните огньове. Дори беше сложил огненото сърце на Р’хлор на знамената си на мястото на коронования елен. „Ако спечели Железния трон, всички ще трябва да научим думите на песента на червените жреци“. Но това едва ли беше възможно. Тивин Ланистър беше смазал Станис и Р’хлор при Черна вода и скоро щеше да ги довърши, и да наниже главата на Баратеон самозванеца на пика над портите на Кралски чертог.