Джордж Мартин - Пир за врани

— Не е — отвърна Алерас. — В стената е пръсната главата на Егон, малкия син на принц Регар, от храбреците на Лъва на Ланистър. Говорим за сестрата на Регар, дето се е родила преди падането на Драконовия камък. Денерис.

— А, да, Родената в буря. — Моландер вдигна половницата си и докапчи ябълковата. — За нейно здраве! — Тупна празната половница на масата, оригна се и изтри уста с опакото на ръката си. — Къде е Роузи? Нашата законна кралица заслужава по още една ябълкова, какво ще кажете?

Армен Послушника се огледа неспокойно.

— По-тихо, глупако. С такива неща не бива дори да се шегуваш. Никога не знаеш кой може да чуе. Паяка има уши навсякъде.

— А, я не ми пикай на крачолите, Армен. Предложих пиячка, а не бунт.

Пейт чу кикот. Тих лукав глас подвикна зад гърба му:

— Винаги съм знаел, че си предател, Куц жабок.

Лео Ленивеца влачеше крак откъм дъсчения мост, нагизден в обшит със зелено и златно сатен, с черна копринена полупелерина, закопчана на рамото с роза от нефрит. Виното, което бе разлял по предницата й, трябваше да е било тъмно, ако се съдеше по цвета на петната. Над очите му беше паднал кичур пепеляворуса коса.

Като го видя, Моландер настръхна.

— Майната ти. Разкарай се. Не си добре дошъл тука. — Алерас сложи ръка на рамото му да го успокои, а Армен се намръщи.

— Лео. Милорд. Чух, че още си задържан в Цитаделата заради…

— … още три дни. — Лео Ленивеца сви рамене. — Според Перестан светът е на четирийсет хиляди години. Молос твърди, че са петстотин хиляди. Какво са три дни, питам ви аз? — Макар на терасата да имаше поне десет празни маси, Лео седна на тяхната. — Черпи една чаша арборско златно, Куц жабок, и може и да не кажа на баща ми за тоста ти. Плочките в „Шарения хазарт“ се обърнаха срещу мен, а последния си елен похарчих за вечеря. Прасенце сукалче в сливов сос, пълнено с лешници и бели трюфели. Човек трябва да се храни. Вие какво ядохте, момчета?

— Овнешко — измърмори Моландер. Не изглеждаше много доволен. — Разделихме си бут печено овнешко.

— Сигурен съм, че ви е заситило. — Лео се обърна към Алерас. — Синът на един лорд трябва да е с широка ръка, Сфинкс. Разбрах, че си спечелил медната си брънка. Ще пия за това.

— Черпя само приятели — отвърна с усмивка Алерас. — И не съм син на лорд, казвал съм ти го. Майка ми беше търговка.

Лешниковите очи на Лео бяха лъснали от вино и злост.

— Майка ти беше маймуна от Летните острови. Дорнците са готови да наебат всичко с дупка между краката. Без да се обиждаш. Ти може да си кафяв като орех, но поне се къпеш. Не си като цапания ни прасчо. — Махна с ръка към Пейт.

„Ако го цапна в устата с половницата, ще му избия половината зъби“, помисли Пейт. Пейт Цапания прасчо беше героят на хиляда мръсни приказки: добросърдечен празноглав тъпак, който все успяваше да надхитри дебелите лордове, горделивите рицари и надменните септони, които го тормозеха. Глупостта му накрая все някак се оказваше неподозирана хитрост; приказките винаги свършваха с Цапания Пейт, седнал на високия стол на някой лорд или легнал с щерката на някой рицар. Но това бяха приказки. В истинския свят прасчовците изобщо не се оправяха толкова добре. Понякога Пейт си мислеше, че майка му сигурно го е мразела, за да му даде такова име.

Алерас вече не се усмихваше.

— Извини се.

— Нима? — отвърна Лео. — Как, като ми е толкова сухо гърлото…

— Позориш рода си с всяка своя приказка — каза Алерас. — Цитаделата позориш с това, че си един от нас.

— Знам. Тъй че ми купи вино, да мога да си умия срама.

— Бих ти изтръгнал езика от корен — изръмжа Моландер.

— Наистина? Тогава как ще мога да ти кажа за драконите? — Лео сви рамене. — Мелеза е прав. Дъщерята на Лудия крал е жива и си е измътила три дракона.

— Три? — смаяно възкликна Рууни. Лео го потупа по ръката.

— Три е повече от две и по-малко от четири. На твое място все още не бих опитвал за златната си брънка.

— Остави го на мира — предупреди Моландер.

— Колко галантен е нашият Куц жабок. Както искаш. Всеки човек от всеки кораб, плавал на по-малко от сто левги от Карт, приказва за тези дракони. Някои дори ще ти кажат, че са ги видели. Магът е склонен да им вярва.

Армен се нацупи неодобрително.

— Марвин не е добре с ума. Архимайстер Перестан е първият, който ще ти го каже.

— Архимайстер Риам също го казва — обади се Рууни. Лео се прозя с досада.

— Морето е мокро, слънцето е топло, а зверилницата мрази Мастифа.

„Има подигравателен прякор за всекиго“, помисли Пейт, но не можеше да отрече, че Марвин прилича повече на мастиф, отколкото на майстер. „Все едно че иска да те ухапе“. Магът не беше като другите майстери. Разправяха, че се сбирал с курви и странстващи рицари, говорел си с космати ибенийци и катраненочерни летноостровитяни на техните езици и принасял жертви на странни богове в малките моряшки храмове долу при кейовете. Разправяха, че го били виждали из предградията, в плъшите дупки и черните бардаци да се среща с глумци, певци, наемници и даже с просяци. Някои шепнеха, че дори веднъж убил човек с юмруци.