Джордж Мартин - Пир за врани

Една нощ в гостилницата на „Перо и половница“, след втората половница от страшно силната ябълкова, Пейт се беше похвалил, че няма все да е новак.

— Прав си — подвикна Лео Ленивеца. — Ще си бивш новак — ще пасеш свине.

Докапчи половницата си. Огряната от факли тераса на „Перо и половница“ бе като остров светлина сред море от мъгла. Долу по реката далечният фар на Висока кула се носеше в нощния мокреж като мъглява оранжева луна.

„Алхимикът вече трябваше да е дошъл“. Дали всичко това не беше някаква лоша шега, или нещо му се беше случило на човека? Късметът често бе обръщал гръб на Пейт. Веднъж беше сметнал, че е късметлия, като го избраха да помага на стария архимайстер Уолгрейв с гарваните, без изобщо да му хрумне, че също така ще трябва да готви, да мете стаите и всяка сутрин да го облича. Всички разправяха, че Уолгрейв е забравил повече от занаята за гледането на гарвани, отколкото повечето майстери някога са знаели, затова Пейт смяташе, че една черна желязна брънка ще е най-малкото, на което може да се надява, докато не разбра, че Уолгрейв не може да му я даде. Старецът си оставаше архимайстер само от уважение. Всички знаеха, че е бил велик архимайстер, но сега халатът му най-често скриваше подмокрена долна риза, а преди половин година послушниците го бяха намерили да плаче в Библиотеката, понеже на може да си намери сам пътя до покоите. Така че зад желязната маска на мястото на Уолгрейв седна майстер Гормон, същият Гормон, който веднъж бе обвинил Пейт в кражба.

В ябълката до водата запя славей. Звукът беше сладък, благословен отдих след дрезгавите крясъци и непрестанния грак на гарваните, за които се беше грижил цял ден. Белите гарвани знаеха името му и си го мърмореха всеки път, щом го зърнеха: „Пейт, Пейт, Пейт“, и му идеше да се разкрещи. Големите бели птици бяха гордостта на архимайстер Уолгрейв. Искаше, като умре, да го изядат. Пейт подозираше, че искат да изядат и него.

Може би беше заради страшно силната ябълкова — не беше дошъл тук да пие, но Алерас черпеше да отпразнуват медната му брънка, а чувството за вина го правеше жаден — но славеевите трели му звучаха почти като злато за желязо, злато за желязо, злато за желязо. Което беше повече от странно, защото точно това бе казал непознатият в нощта, когато Роузи ги запозна.

— Кой си ти? — попита го Пейт, а онзи отвърна:

— Алхимик съм. Мога да превръщам желязо в злато.

А после монетата се озова в ръката му, заигра между пръстите, меко жълтото злато лъсна на светлината на свещта. На едната страна имаше триглав дракон, на другата — главата на някакъв мъртъв крал. „Злато за желязо — повтори си Пейт. — По-добре не можеш се оправи. Искаш ли я? Обичаш ли я?“

— Аз не съм крадец — каза на мъжа, който се бе нарекъл „алхимик“. — Новак съм в Цитаделата.

Алхимикът кимна и отвърна:

— Ако премислиш, ще се върна тук след три дни, с моя дракон. Трите дни бяха изтекли. Пейт дойде в „Перо и половница“, още несигурен какво точно иска да направи, но вместо алхимика завари Моландер, Армен и Сфинкса, с Рууни на опашката. Щеше да събуди подозрения, ако не седнеше с тях.

„Перо и половница“ не затваряше никога. От шестстотин години си стоеше на островчето в Медовината и вратите му винаги бяха отворени за гости. Макар високата дървена постройка да беше клюмнала на юг, както новаците понякога клюмваха още след първата половница, Пейт допускаше, че ханът ще продължи да си стои още шестстотин години, да продава вино, ейл и ябълкова на речни рибари и моряци, на ковачи и певци, на жреци и принцове, и на новаците и послушниците от Цитаделата.

— Староград не е светът — заяви Моландер високо. Беше рицарски син и пиян колкото можеше да е. Откакто му донесоха вестта за смъртта на баща му при Черна вода, се напиваше почти всяка нощ. Макар да бяха в Староград, далече от битките и на безопасно зад стените му, Войната на петимата крале ги беше засегнала всички… въпреки че архимайстер Бенедикт настояваше, че нямало никаква война на петима крале, след като Ренли Баратеон бил убит преди Бейлон Грейджой да го коронясат.

— Баща ми винаги твърдеше, че светът е по-голям от замъка и на най-великия владетел — продължи Моландер. — Драконите сигурно са най-малкото, което човек може да открие в Карт, в Асшаи и Юай Тай. Разказите на моряците…

— … са разкази на моряци — прекъсна го Армен. — Моряци, драги ми Моландер. Слез долу на кейовете и бас слагам, че ще намериш моряци, които ще ти разправят за русалки, с които са лягали, или как са изкарали цяла година в корема на риба.