Нощната мъгла се разсея и Староград около него придоби очертания, изникна призрачно от предутринния сумрак. Пейт никога не беше виждал Кралски чертог, но знаеше, че е град от кирпич и стени от плет и глина, с разкаляни улици, сламени покриви и дървени съборетини. Староград беше граден от камък и всичките му улици бяха с каменна настилка, до най-тясната задна уличка. И беше най-красив в началото на деня. Западно от Медовината палатите на Гилдиите обрамчваха брега — низ от дворци. Нагоре по течението куполите и кулите на цитаделата се издигаха от двете страни на реката, свързани с каменни мостове, натежали от складове и къщи. Надолу, под черните мраморни стени и сводести прозорци на Звездната септа, домовете на благочестивите бяха скупчени като деца около нозете на стара вдовица.
А по-натам, където Медовината се уширяваше в Шепнещия звук, се издигаше Високата кула с нейния фар — блеснали срещу зората ярки огньове. Извисяваше се над стръмнините на Острова на Битката и сянката й прорязваше града като меч. Родените и отраснали в Староград можеха да познават кое време на деня е по това докъде стига тази сянка. Някои твърдяха, че човек можел да види от върха на кулата чак до Вала. Навярно заради това лорд Лейтън не беше слизал от нея повече от десетилетие — бе избрал да властва над своя град от облаците.
Кола на касапин изтрополя покрай Пейт по крайречната улица, прасенцата в нея квичаха. Той се дръпна настрана и едва избегна да не го оплискат: някой изсипа нощно гърне от един прозорец. „Като стана майстер в замък, ще си имам кон“, помисли си Пейт. После се спъна в калдъръма и се зачуди кого лъже. Нямаше да има верига за него, нито място на господарска трапеза, нито висок бял кон, който да язди. Животът му щеше да изтече в слушане на гарванския грак и в търкане на говняни петна от долните дрехи на архимайстер Уолгреив. Беше на колене и се мъчеше да почисти калта от халата си… и изведнъж нечий глас каза:
— Добро утро, Пейт.
Над него стоеше алхимикът. Пейт се изправи.
— Днес е третият ден… каза, че ще си в „Перо и половница“.
— Ти беше с приятелите си. Не исках да се натрапвам на компанията ви. — Алхимикът носеше наметало с качулка, кафяво и невзрачно. Изгряващото слънце надничаше над покривите зад рамото му и беше трудно да се различи лицето под качулката. — Реши ли какво си?
„Трябва ли да ме кара да го кажа?“
— Предполагам, че съм крадец.
Най-трудната част се бе оказала да клекне и да издърпа ковчежето изпод кревата на архимайстер Уолгреив. Беше здраво и с железен обков, но ключалката му беше счупена. Майстер Гормон подозираше, че я е счупил Пейт, но не беше вярно. Уолгреив сам беше счупил ключалката, след като бе загубил ключа.
Вътре Пейт намери кесия със сребърни елени, кичур овързана с панделка жълта коса, изрисувана миниатюра на жена, която приличаше на Уолгреив (чак до мустачките й) и рицарска ръкавица от люспеста стомана. Ръкавицата била на някакъв принц, твърдеше Уолгреив, макар да не помнеше вече на кого. Щом Пейт я разтърси, ключът падна на пода.
„Ако го вдигна, съм крадец“, помисли. Ключът беше стар и тежък, от черно желязо; отваряше уж всяка врата в Цитаделата. Само архимайстерите имаха такива ключове. Другите носеха своите на гърдите си или пък ги криеха на тайни места, но ако Уолгреив скриеше своя, никой повече нямаше да го види. Пейт сграбчи ключа и тръгна към вратата, но се върна, за да вземе и среброто. Крадецът си беше крадец, все едно дали е откраднал малко или много. „Пейт — подвикна след него един от белите гарвани. — Пейт, Пейт, Пейт“.
— Носиш ли си ми дракона? — попита той алхимика.
— Ако ти носиш каквото искам.
— Искам да го видя. — Пейт нямаше да се остави да го измамят.
— Крайречната не е подходящото място. Ела.
Нямаше време да го обмисли, да претегли възможностите. Алхимикът вече се отдалечаваше. Пейт трябваше да го догони или да изгуби и Роузи, и дракона, завинаги. Догони го. Като тръгнаха един до друг, пъхна ръка нагоре в ръкава си. Опипа ключа, прибран на сигурно в тайния джоб, който си беше пришил. Майстерските халати бяха пълни с джобове, това го знаеше още от момче.
Трябваше да забърза, за да не изостане от дългите крачки на алхимика. Спуснаха се по една тясна уличка, завиха, прекосиха Пазара на крадците, после тръгнаха по Събирача на дрипи.
— Тук е добре — каза Пейт. — Никой няма наоколо.
— Както кажеш.
— Искам си дракона.
— Разбира се.
Монетата се появи сякаш отникъде. Алхимикът я завъртя между пръстите си като в онази вечер преди три дни. На утринната светлина драконът заблещука и пръстите на алхимика засияха като златни.
Читать дальше