Стивън Кинг - Магьосникът

— Чувате ли нещо? — прекъсна го Роланд.

Джейк се заслуша и чу вятъра, шумолящ в листата на дърветата, и чаткането на ноктите на Ко, който вървеше към тях по покрива. После животинчето спря и дори този звук…

Една ръка го сграбчи за рамото и го накара да подскочи. Сузана. Главата й беше наклонена, а очите — широко отворени. Еди също слушаше. И Ко. Ушите му бяха щръкнали и зверчето гърлено скимтеше.

Джейк почувства, че настръхва. В същото време устата му се разтегна в гримаса. Звукът, макар и едва доловим, звучеше като захапване на лимон. И преди бе чувал нещо подобно. Когато беше едва пет-шестгодишен, в Сентрал Парк имаше един смахнат тип, който се мислеше за музикант. Всъщност там имаше много такива, но онзи човек беше единственият, когото Джейк бе виждал да свири. До него имаше табелка с надпис: „НАЙ-ДОБРИЯТ ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ХАВАЙСКА КИТАРА В СВЕТА! ЗВУЧИ ХАВАЙСКИ, НАЛИ? МОЛЯ, ДОПРИНЕСЕТЕ ЗА БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО МИ!“

Когато го видя за пръв път, Джейк беше с Грета Шоу. Спомни си как тя бързо мина покрай музиканта. Човекът седеше там като виолончелист в симфоничен оркестър. Осеяният с петна ръжда трион лежеше на разтворените му колене. На лицето на госпожа Шоу се изписа комичен ужас. Стиснатите й устни потрепнаха, сякаш… бе захапала лимон.

Звукът сега не беше съвсем същият, който човекът в парка изтръгваше чрез вибрациите на триона, но подобен — трептящ, виещ метален звук, от който имаш чувството, че синусите ти се напълват и от очите ти започва да блика вода. Някъде пред тях ли се разнасяше? Джейк не можеше да определи. Сякаш идваше отвсякъде и отникъде. Всъщност беше съвсем тих и момчето предпочиташе да мисли, че е плод на въображението му, щом и другите не го бяха…

— Внимавайте! — извика Еди. — Помогнете ми, момчета! Мисля, че ще припадне.

Джейк се обърна към Стрелеца и видя, че е пребледнял като платно. Очите му бяха широко отворени и безизразни. Крайчецът на устата му потрепваше конвулсивно, сякаш се бе закачил за невидима въдичарска кукичка.

— Джонас, Рейнолдс и Дипейп — промърмори. — Великите ловци на ковчези. И тя . Кьос. Те бяха онези, които…

Както стоеше на покрива на влака, той залитна. Изражението му подсказваше, че изпитва неописуема душевна мъка.

— Ох, Сюзан — промълви. — Мила моя.

Скупчиха се около него и го хванаха. Заляха го горещи вълни на вина и самопрезрение. Какво бе направил, та да заслужи такива ентусиазирани защитници? Само ги бе изтръгнал от познатия им и обикновен живот така безмилостно, както човек отскубва плевели от градината си.

Опита се да им каже, че е добре, но от устата му не излязоха думи. Онзи ужасен трептящ звук го беше пренесъл назад, в каньона със стръмните отвесни скали на запад от Хамбри. Дипейп, Рейнолдс и старият куц Джонас. Но най-много мразеше жената от хълма. И как нямаше да ги мрази? Бяха разбили сърцето му. Сега, години по-късно, му се струваше, че най-ужасният факт на човешкото съществуване е, че разбитите сърца се лекуват.

Помисли си: „За всичко ме е мамил тоз урод хром, що с поглед дебне…“

Какви бяха тези думи? От кого беше стихотворението?

Не знаеше, но жените също лъжеха. Подскачаха, хилеха се и виждаха твърде много със сълзящите си старчески очи. Нямаше значение кой бе написал онези стихове. Думите бяха верни и само това имаше значение. Нито Елдред Джонас, нито старицата на хълма бяха от ранга на Мартин — нито дори от този на Уолтър, що се отнасяше до злини, но му бяха сторили достатъчно зло.

После… в каньона със стръмните отвесни скали, на запад от града… онзи звук… и писъците на ранените хора и коне… За пръв път през живота си дори бъбривият Кътбърт млъкна.

Но всичко това се бе случило много отдавна и в друго време. Сега ромоленето или бе секнало, или временно бе заглъхнало. Но пак щяха да го чуят. Роланд знаеше това толкова добре, колкото и факта, че вървеше по път, водещ към ада.

Погледна спътниците си и съумя да се усмихне. Устните му бяха престанали да потрепват и това го поуспокои.

— Нищо ми няма — промълви. — Но ме чуйте добре. Намираме се много близо до мястото, където свършва Средният свят. Първият голям етап от нашето пътешествие приключи. Справихме се добре. Помним лицата на нашите бащи. Подкрепяхме се взаимно и бяхме верни един на друг, Но сега стигнахме до едно изтъняване и трябва много да внимаваме.

— Изтъняване ли? — попита Джейк, оглеждайки се нервно.

— Места, където материята на съществуването почти се е износила. Стават все повече, откакто силата на Кулата започна да отслабва. Спомняте ли си какво видяхме под нас, когато излизахме от Луд?