Стивън Кинг - Вълците от Кала

Сивкавозеленикавият облак се очертаваше ясно и те чуваха тропота на много копита. Трите жени бяха в скривалището. Само Роланд, Еди и Сузана оставаха в канавката. Взираха се към пътя за мините. Още не се виждаше никой.

— Чух нещо — каза Сузана. — Мисля, че някой от тях е пострадал.

— Майната му, Роланд, отивам при тях — изръмжа Еди.

— Това желанието на Джейк ли е, или твоето?

Еди се изчерви. Беше чул гласа на Джейк в съзнанието си — макар и не точните думи, но схващаше смисъла — и предполагаше, че и Роланд го е доловил.

— Там има сто деца, а там — само четири — изтъкна Ро ланд. — Влизай в окопа, Еди. Ти също, Сузана.

— А ти? — попита Еди.

Роланд издиша силно:

— Ще помогна, ако мога.

— Няма да отидеш там, нали? — Еди го изгледа с невярва щи очи. — Не можеш да го направиш!

Роланд погледна към прашния облак и сиво-зелената сянка отдолу, в която само след минута щяха да се очертаят отделни силуети. Ездачи с маски на озъбени вълци и зелени качулки. Те не просто яздеха към реката, а по-скоро се изливаха в нея.

— Не — отсече Роланд. — Не мога. Влизай в окопа.

Еди се забави още за миг, с ръка върху приклада на револвера, с напрегнато лице. После мълчаливо се обърна и хвана Сузана за лакътя. Коленичи до нея и се пъхна в дупката. Навън остана Роланд, загледан към празния път в дерето.

Бени Слайтман беше яко момче, но не можеше да помести камъка, заклещил крака на Франк. Джейк го разбра още при първия опит. Опита се да прецени теглото на момчето и на камъка. Камъкът може би бе по-тежък. — Франсин. Тя го погледна с влажни и почти заслепени от страх очи. — Обичаш ли го? — попита Джейк. — Да, с цялото си сърце! „Той е твоето сърце — помисли си Джейк.“ — Тогава ни помогни да го издърпаме. Когато ти кажа, дърпай колкото сила имаш. Нищо, че ще пищи, ти дърпай. Тя кимна, сякаш разбираше. Джейк се надяваше да е така.

— Ако не успеем да го измъкнем, ще трябва да го оста вим.

— Не! — изкрещя тя.

Нямаше време за спорове. Джейк се приближи до Бени при плоския бял камък. От едната му страна глезенът на Франк изчезваше под назъбения ръб. Момчето беше в пълно съзнание и дишаше на пресекулки. Лявото му око се въртеше ужасено. Дясното бе покрито с кръв. Парче кожа висеше над ухото му.

— Ще повдигнем камъка, а ти ще издърпаш Франк — обърна се Джейк към Франсин. — На „три“. Готова ли си?

Момичето кимна и косата и падна върху лицето като завеса. Тя не се опита да я отметне, само хвана брат си под мишниците.

— Франсин, боли — изстена той.

— Млъквай.

— Едно — започна Джейк. — Дърпай този проклет камък, дори да ти се пръснат топките. Чуваш ли?

— И още как. Брой.

— Две. Три.

Двамата дръпнаха с крясък. Камъкът се помръдна. Франсин също извика и с всички сили дръпна брат си.

Писъкът на Франк Тавъри заглуши всички.

Роланд чу викове на напрежение и писък от болка. Нещо се беше случило и Джейк бе направил нещо. Въпросът беше дали бе достатъчно, за да оправи положението.

Вълците скочиха в Уай и на утринната светлина около сивите им коне се разхвърчаха пръски. Роланд ги виждаше ясно, по петима-шестима в редица. Бяха към шейсет на брой. Прекосиха реката и се скриха зад едно тревисто възвишение. Когато пак се появиха, бяха на по-малко от два километра. Щяха да се скрият още веднъж, зад близкия хълм, и това бе последният шанс на Джейк и другите деца да дойдат и да се скрият.

Роланд се загледа към страничния път, искаше децата да се появят — искаше Джейк да се появи, — но отново не видя никого.

Вълците препускаха покрай западния бряг на реката, от конете им се ръсеше дъжд от позлатени от слънцето капчици, под копитата им се вдигаха облаци от пръст и пясък. Тропотът прерасна в тътен.

Джейк бе прихванал Франк под мишницата, Бени го подкрепяше от другата страна. Трескаво го влачеха по пътя, без да обръщат внимание на острите камъни. Франсин ги следваше неотлъчно.

Минаха последния завой и Джейк с облекчение видя Роланд в канавката от другата страна на главния път. Стрелеца стоеше с ръка на спусъка и нахлупена над очите шапка.

— Брат ми! — изкрещя Франсин. — Падна! Счупи си крака!

Роланд изведнъж се скри от поглед. Франсин се огледа, не уплашено, но неразбиращо:

— Какво…

— Стой — сряза я Джейк, защото не се сещаше какво да каже.

Нямаше никаква идея. Ако и Стрелеца не беше измислил нищо, сега щяха да умрат.

— Кракът ми… боли — прошепна Франк.

— Млък.