Стивън Кинг - Песента на Сузана

— Ще почувстваш нещо в главата си — нещо като силно засмукване. Не е много приятно, да знаеш. — Старият манихеец направи кратка пауза и продължи: — Искаш да отворим портала два пъти.

— Да — рече Роланд. — Два.

Еди знаеше, че второто отваряне на вратата беше предназначено за Калвин Тауър, ала в момента изобщо не му пукаше за него. Собственикът на книжарничката не бе лишен от смелост, но бе прекалено алчен, инатлив и егоистичен — с други думи, перфектният жител на Ню Йорк от двайсети век. Това, което не излизаше от главата му, беше следното — последният човек, минал през тази врата, бе Сюз, и в момента, в който се отвореше, нейният мъж възнамеряваше да се хвърли презглава към неизвестното. Ако се открехнеше за втори път към онова малко градче в щата Мейн, където бяха избягали Калвин Тауър и приятелят му Арон Дипно, просто екстра и супер. А ако и останалите му спътници успееха да отидат там и съумееха да получат собствеността над онзи парцел с дивата роза, правейки всичко възможно, за да защитят Кулата — направо екстра и супер на квадрат. В момента най-важното за Еди беше Сузана и всичко друго беше на втори план. Дори и Кулата.

— Кого искаш да изпратиш при първото отваряне на вратата? — попита Хенчик.

Роланд се замисли над това, разсеяно прокарвайки ръка по горната лавица на шкафчето с книги, което Калвин Тауър бе настоял да вземат със себе си. Шкафчето, където беше книгата, разстроила до такава степен отец Калахан. Не му се искаше много да изпраща Еди, който, освен че беше твърде импулсивен, в момента бе заслепен от тревогите и любовта си към изчезналата си жена. Дали младият мъж щеше да му се подчини, ако Роланд му заповядаше да тръгне да издирва Дипно и Тауър? Едва ли. Което означаваше само едно.

— Очаквам отговора ти, Стрелецо — напомни му Хенчик.

— Първия път, когато се отвори, ще преминем двамата с Еди — отвърна Роланд. — Вратата сама ли ще се затвори?

— Да — потвърди опасенията му Хенчик. — Трябва да сте бързи като пепелянки, освен ако не искате да бъдете срязани на две. Тогава едната ви половина ще се гърчи тук, а другата — там, където е отишла тъмнокожата жена.

— Ще бъдем толкова бързи, колкото можем — заяви Роланд.

— Да, така ще бъде най-добре, сай — рече старият манихеец и зъбите му се показаха отново. Това беше усмивка (какво ли не ни казва? Дали наистина има нещо, което знае… или само си мисли, че знае?).

Чието значение Роланд съвсем скоро щеше да си изясни.

— На ваше място бих оставил револверите тук — посъветва ги беловласият манихеец. — Ако се опитате да ги пренесете през портала, може и да ги изгубите.

— Аз ще рискувам и ще задържа моя пистолет — обади се Джейк. — Така или иначе, той е дошъл от онзи свят, следователно не би трябвало да има проблеми. Ако пък стане нещо, ще си намеря друг. Все ще измисля някакъв начин.

— Предполагам, че моят револвер също ще премине — рече Роланд. Беше мислил над този въпрос и в крайна сметка реши да не се разделя с големите револвери.

Хенчик вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Както си решите.“

— Ами Ко, Джейк? — внезапно попита Еди.

— Какво ще правим с него?

Очите на момчето се разшириха от ужас и долната му челюст увисна. Стрелеца разбра, че момчето изобщо не бе помислило над това как дребничкият им четириног приятел щеше да понесе пътуването им между световете. Мъжът се замисли (не за пръв път) колко лесно беше да забравиш една от най-фундаменталните истини за Джон „Джейк“ Чеймбърс — че той беше просто едно дете.

— Когато пътувахме тодаш, Ко… — започна момчето.

— Това е нещо съвсем различно, сладурче — обади се Еди и сърцето му се сви, когато се чу да употребява едно от любимите обръщения на Сузана. За пръв път допусна мисълта, че е възможно никога повече да не види любимата си… както Джейк можеше да не види Ко, след като напуснеха тази воняща пещера.

— Обаче… — започна момчето и скунксът излая укорително, защото хлапето го бе стиснало прекалено силно.

— Ще го пазим, Джейк от Ню Йорк — внимателно каза Кантаб. — Ще се грижим добре за него, истина ти казвам. Ще оставим мъже, които да дежурят на пост тук, докато се върнете за животинчето и останалите ви неща. „Ако се върнете“, бяха думите, които той беше твърде учтив, за да изрече, ала Роланд успя да ги прочете в очите му.

— Роланд, сигурен ли си, че няма да мога да… че не мога да… не. Разбирам. Никакъв тодаш този път. Добре. Няма.

Джейк бръкна в предния джоб на пончото си, вдигна Ко и го сложи на прашния под на пещерата. После се наведе към животинчето, опрял ръце на коленете си. Зверчето погледна нагоре, извивайки вратлето си така, че носовете им почти се допряха. В този момент Стрелеца изведнъж забеляза нещо твърде необичайно — сълзите в очите на Джейк не бяха единствените. Животинчето също плачеше. Това беше досущ като онези истории, които човек можеше да чуе в някой бар — за вярното зверче, което ридае за напускащия го господар. Изобщо не вярваш на подобни врели-некипели, обаче си мълчиш, за да избегнеш кавгата (а понякога дори и стрелбата). Ала ето че сега това шантаво нещо се случваше пред очите му и Роланд изпита чувството, че ще заплаче всеки момент. Дали ставаше въпрос само за една от поредните имитации на скункса, или Ко наистина разбираше какво става? Стрелеца се надяваше с цялото си сърце на първото.