Стивън Кинг - Песента на Сузана

— Да, сай.

Зъбите на стареца отново надзърнаха за момент под белите му мустаци. Еди си помисли, че дъртото копеле май се кефеше да ги дразни.

— Като гледам пътната ти торба, сай Калахан, май си му изгубил цаката.

— По-скоро ми е трудно да повярвам, че наистина ще успеем да преминем през тази врата — усмихна се Калахан. За разлика от усмивката на Хенчик неговата беше добродушна. — Пък и вече съм по-стар.

Старецът изсумтя — чу се нещо като „Фъх!“ — и присви очи.

— Хенчик — обърна се към него Роланд, — знаеш ли какво е накарало земята да се разтресе така миналата нощ?

Беловласият мъж кимна. Пред отвора на пещерата, подредили се по протежението на стръмната пътека, чакаха търпеливо три дузини манихейци. — Лъчът рухна, мисля аз.

— Така смятам и аз — изрече тихо Роланд. — Сега задачата ни става още по-трудна. Веднага бих сложил край ка празните приказки, ако поискаш. Ала си мисля, че трябва да обсъдим онова, което имаме за казване, след което да се захванем за работа.

Хенчик изгледа ледено Роланд, ала за разлика от Еди той не отмести очи. Възрастният манихеец се намръщи за миг.

— Добре — съгласи се накрая. — Както пожелаеш, Роланд от Гилеад. Вие ни сторихте голяма услуга — и на нас, манихейците, и на блудните — и ще се постараем да ви се отплатим както подобава. Магията не е изчезнала — тя все още е тук и не се е разредила. Има нужда само от една искрица, за да пламне отново. Ние можем да и дадем тази искрица, сай, това е лесно като комала. Навярно ще получите това, което желаете. От друга страна, всички заедно можем да се озовем върху камъните долу. Или в тъмнината. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?

Роланд кимна.

— Ще продължим ли?

Стрелеца остана неподвижен за миг — навел глава, сложил ръка на дръжката на револвера си. Когато вдигна поглед, на лицето му беше изписана усмивка. Красива, изморена, отчаяна и опасна усмивка. Той описа с лявата си ръка двоен кръг във въздуха.

— Естествено.

Чегите бяха положени на земята — внимателно, защото пътеката, водеща към онова, което манихейците наричаха „Кра Каммен“, беше доста стръмна — и съдържанието им бе извадено на показ. Пръсти с дълги нокти (манихейците имаха право да ги подрязват само веднъж в годината) почукаха по магнитите, които издадоха остър бръмчащ звук, който сякаш проряза главата на Джейк като нож. Напомняше му за камбанките по време на тодаш и това изобщо не беше изненадващо — онези камбанки се наричаха „каммен“.

— Какво означава Кра-Каммен? — обърна се момчето към Кантаб. — Къщата на камбаните?

— Къщата на духовете — отвърна мъжът, без да откъсва поглед от верижката, която размотаваше. — Не ми пречи сега, Джейк от Ню Йорк, защото имам важна работа.

Джейк не виждаше с какво толкова щеше да му попречи, ала се подчини. Роланд, Еди и Калахан бяха влезли в пещерата, обаче като че ли не се осмеляваха да пристъпят по-навътре и стояха съвсем близо до входа и. Момчето се присъедини към тях. Междувременно Хенчик бе разположил най-възрастните членове на групата си в полукръг зад вратата. Предната и страна — там, където бяха йероглифите и кристалната дръжка — беше неохранявана, поне за известно време.

Старецът се приближи до входа на пещерата, размени набързо няколко думи с Кантаб, после се запъти към редицата манихейци, които чакаха на стръмната пътека. Когато първият от тях пристъпи в пещерата, Хенчик го спря и се обърна към Роланд. Беловласият старец седна на пода и прикани Стрелеца да стори същото.

Подът на пещерата бе покрит с прах. Част от него идваше от камъните, ала повечето водеше произхода си от остатъците от костите на дребните зверчета, които бяха достатъчно глупави, че да се заврат тук. Хенчик нарисува в праха четириъгълник без долна страна, наподобяващ буквата „П“, след което я огради с полукръг.

— Портала — каза, — и мъжете от моята кра. Разбираш ли какво искам да кажа, сай?

Роланд кимна.

— Ти и твоите приятели ще завършат кръга — изрече старецът и го дорисува.

Стрелеца го наблюдаваше безмълвно.

— Момчето има силна интуиция — отбеляза Хенчик и погледна светкавично към Джейк, който подскочи стреснато.

— Да — потвърди синът на Стивън Дисчейн.

— Значи ще го поставим точно пред вратата, ала все пак на достатъчно разстояние, че ако се отвори много рязко и силно — това е напълно възможно — да не му откъсне главата. Ще издържиш ли, синко?

— Да, докато ти или Роланд не ми кажете да се отдръпна — отвърна хлапето.