Кейт Тиърнан - Вечен живот

— На гости при родителите си ли отивате, госпожице Насталия?

Както обикновено, си бях измислила въображаеми родители, за да разполагам с достоверен отговор на въпроса защо една тийнейджърка живее сама и разполага с неограничени финансови средства.

— О, не… те са все още във… — прехвърлих набързо разни географски локации из главата си — Тасмания. Отивам в Париж, за да си напазарувам разни неща.

Може би изживявах нервен срив. Бях уплашена, разтревожена, засрамена и предпазлива, все едно всеки шофьор на такси в Лондон имаше моя снимка на огледалцето си за обратно виждане с голям червен надпис „Търси се“ върху лицето ми. Чувствах се така, сякаш Иносенсио щеше да изскочи срещу мен иззад голямата каменна саксия за цветя, а аз не знаех какво щях да направя, ако това наистина се случеше. Помнех изражението му, докато гледаше надолу към мен от облегалката на диванчето. Изглеждаше… заинтригуван. Дали обмисляше нещо? Въпреки че си нямаше представа за значимостта на белега ми, ненавиждах факта, че той знаеше за него. Чувствах се така, сякаш никога вече не бих могла да понеса присъствието му, а той беше най-добрият ми приятел. Най-добрият ми приятел, който снощи бе осакатил един човек и сега ме беше… страх от него? Това беше животът ми. Това беше ситуацията, в която се бях поставила.

Намъкнах се на задната седалка в таксито, като преди това дадох на Гопала щедър бакшиш.

— Просто ще отскоча до Париж. Скоро ще се върна!

Той се усмихна и ми кимна, докосвайки козирката на шапката си.

— Е, към „Сейнт Панкрас“ ли да карам? — попита таксиджията, докато отбелязваше нещо в паспорта на автомобила си. — За да хванете влака, който минава през тунела под Ламанша?

— Не — отвърнах, докато се намествах на седалката. — Закарайте ме до „Хийтроу“.

На следващата сутрин бях в Бостън, в Америка, и наемах кола от някаква малка компания, склонна да даде автомобил под наем на някого под двайсет и пет години.

— Заповядайте, госпожице Дъглас — каза служителката зад бюрото, докато ми подаваше комплект ключове. — Как казахте, че е първото ви име?

— Филипа — отговорих. Като всеки безсмъртен и аз си имах различни паспорти, лични карти и шофьорски книжки. Някой винаги имаше приятел, който познаваше човек, способен да ти набави това, което ти трябва. Аз лично от години използвах услугите на един дребосък във Франкфурт. Човекът беше гений, беше фалшифицирал хиляди лични документи през Втората световна война. В паспортите ми бяха записани различни имена, възраст (в моя случай варираща между осемнайсет и двайсет и една години) и места на раждане. Беше толкова по-лесно, преди правителствата да започнат да следят хората. Свидетелства за раждане? Номера на социалните осигуровки? Все неща, които докарват на човека шибано главоболие. — Фи-ли-па.

— Какво чудесно име — възкликна служителката и се ухили като на мажоретка.

— Аха. Оттук ли трябва да мина, за да стигна до колата си?

Веднага щом се измъкнах от Бостън, отбих край пътя и разгърнах картата си на Масачузетс. Можех да попитам хората от фирмата за коли под наем как да стигна до Уест Лоуинг, но така щяха да си спомнят накъде съм тръгнала, ако някой ги попиташе по-късно. А точно сега исках просто да изчезна. Чувствах се все едно… все едно самият дявол беше по петите ми. Все едно някакво гигантско торнадо ме засмукваше и трябваше да избягам… да избягам далеч от него.

В самолета от Лондон до Бостън имах седем часа, за да премисля нещата. Седем часа не са достатъчни, за да осмислиш напълно четиристотин години, в които бях потъвала сред мрак и глупост, но са достатъчно време да си спомниш толкова лоши неща, че да се почувстваш като плужек. Не, по-лошо от плужек. Като плазмодий.

Открих Уест Лоуинг. Беше малко градче насред Масачузетс, разположено на река Лоуинг, близо до езерото Лоуинг. Предполагах, че някакъв тип на име Лоуинг е бил наистина важна клечка тук преди няколкостотин години и е смятал за нужно да плесне името си върху всичко наоколо.

Отне ми едва два часа шофиране. В Ирландия за два часа шофиране можеш да прекосиш три четвърти от страната. Можеш да преминеш през целия Люксембург за около пет минути. Но Америка е адски голямо място. Дали беше достатъчно голямо, за да се изгубя тук? Искрено се надявах да е така.

И така, да минем на проблема с безсмъртието. Сигурна съм, че имате въпроси по темата. Само дето аз нямам всички отговори. Нямам представа колко като нас има по света. Срещала съм стотици през годините, а простите сметки показват, че броят ни трябва да се увеличава през цялото време, нали така? Раждат се нови, а старите извънредно рядко гушват букета. Най-вероятно самите вие сте попадали на достатъчен брой безсмъртни, без да го осъзнавате. В общи линии ние сме като нормалните хора, само дето не умираме, когато би трябвало.