Ан Райс - Вампирът Лестат

Потръпнах. Усетих как се свличам на пода.

Но той с лекота ме подкрепи с една ръка и внимателно ме положи на леглото.

Наум яростно редях молитви. Боже, помогни ми, Дево Марийо, помогни ми, помогни ми, помогни ми, нареждах, втренчил поглед в лицето му.

Какво беше това пред очите ми? Това, което бях видял предната нощ? Маската на старостта, това ухилено създание, набраздено с дълбоките белези на времето, и все пак застинало и твърдо като ръцете му. Той не беше живо създание. Той беше чудовище. Вампир, това бе той, труп кръвопиец, вдигнал се от гроба, който притежаваше разум!

И крайниците му — защо ме ужасяваха? Той приличаше на човек, но не се движеше като човек. Като че за него нямаше значение дали върви или пълзи, дали се навежда или коленичи. Това ме изпълваше с омраза. Ала в същото време той ме запленяваше. Трябваше да си го призная. Той ме запленяваше. Ала бях в твърде голяма опасност, че да си позволявам подобни странни вълнения.

Сега той се изсмя басово, с разтворени широко колене, а пръстите му галеха бузата ми. Беше се навел над мен като огромен свод.

— Дааааа, прелест моя, аз не ставам за гледане! — рече той. Отново шепнеше и говореше с протяжни, задъхани паузи. — Аз бях стар, когато ме претвориха. А ти си съвършен, мой Лелио, мой синеоки момко, дори си още по-красив, когато не те огряват светлините на сцената!

Издължената бяла ръка отново се заигра с косата ми, повдигаше кичури и ги пускаше. Той въздъхна.

— Не плачи, Вълкоубиецо — рече той. — Ти си избран и твоите безвкусни малки възтържествувалия в Дома на драмата ще са нищо, когато тази нощ наближи своя край.

И отново се разнесе онзи нисък, буен смях.

У мен нямаше съмнение, поне в този момент, че той беше от дявола, че Бог и дяволът съществуват, че отвъд самотата, която бях познал едва преди няколко часа, се простира безпределното царство на мрачни създания и ужасяващи смиели, и че то по някакъв начин ме беше погълнало.

Дойде ми съвсем ясната мисъл, че съм наказан за това, че съм водил такъв живот, и въпреки това тя изглеждаше нелепа. Милиони вярваха в същото като мен по целия свят. Защо, по дяволите, това се случваше на мен? И една мрачна вероятност започна неустоимо да добива форма — че светът не е добил повече смисъл отпреди и това беше просто поредният ужас…

— В името на Бога, махни се! — изкрещях. Сега трябваше да повярвам в Бог. Трябваше! Това несъмнено беше единствената надежда. Посегнах да се прекръстя.

Той се взираше в мен с широко разтворени от гняв очи. Ала не помръдна.

Гледаше ме как се кръстя. Слушаше ме как призовавам Бога отново и отново.

Само се усмихваше — превърна лицето си в съвършената маска на комедията от авансцената.

И аз изпаднах в пристъп на плач, като дете.

— Значи дяволът царува на небето, а раят е ад! — извиках му. — О, Господи, не ме изоставяй…

Призовах всички светни, които някога бях обиквал за кратко.

Той ме зашлеви силно по лицето. Аз се строполих на една страна и едва не се свлякох от леглото на пода. Стаята се завъртя. Киселият вкус на виното се надигна и го почувствах в устата си.

И отново усетих допира на пръстите му по шията си.

— Да, съпротивявай се, Вълкоубиецо — рече той. — Не отивай в ада без борба. Подигравай се на Бог.

— Аз не се подигравам! — протестирах.

И отново той ме вдигна и придърпа към себе си.

И аз се борих с него по-упорито, отколкото, с когото и с каквото и да било през живота си, дори и с вълците. Удрях го, ритах го, скубех го за косата. Но все едно се биех с оживял водоливник от катедралата — такава мощ имаше той.

Той само се усмихваше.

После лицето му загуби всякаква изразителност. То сякаш се издължи много. Страните бяха хлътнали, очите — широко отворени, почти удивени, и той отвори уста. Долната устна се сви. Видях зъбите.

— Проклет да си, проклет да си, проклет да си! — виех и ревях аз. Той се приближи и зъбите му се забиха в плътта ми.

Не и този път, беснеех аз, не и този път. Няма да го храня. Ще се съпротивявам. Този път ще се боря за живота си.

Но това отново се случваше.

Сладостта и мекотата, и светът, отишъл далече-далече, и дори той в грозотата си, всичко това по странен начин не ме засягаше, като насекомо, прилепено до стъкло, което не предизвиква у нас погнуса, защото не може да ни докосне, и екотът на гонга, и изтънчената наслада, и после аз напълно се изгубих. Бях безтелесен и насладата бе безтелесна. Аз не бях нищо друго, освен наслада. И се приплъзнах в мрежа от лъчисти мечти.