Ан Райс - Вампирът Лестат

Крещях. Ритах тази твар, която ме държеше. Омотан в червеното наметало, аз се гърчех и се мъчех да се изтръгна.

Но ние летяхме над покрива, право към гладката повърхност на тухлена стена! Люшках се в ръцете на съществото и после изведнъж се намерих на покрива на някаква висока сграда. Захвърлиха ме долу.

Лежах и виждах Париж, ширнал се пред мен в огромен кръг — и белия сняг, и тръбите на комините, и черковните камбанарии, и надвисналото небе. А после се изправих, препънах се в поръбеното с кожи наметало и побягнах. Стигнах до ръба на покрива и погледнах надолу. Нищо, само пропадане стотици стъпки надолу, и после още един ръб — и той беше съвсем същият. Едва не паднах!

Обърнах се — отчаян, задъхан. Намирахме се на върха на някаква квадратна кула, широка не повече от петдесет стъпки! И не виждах нищо по-високо от нея във всички посоки. А фигурата стоеше и ме гледаше втренчено, и чух как откъм нея се разнесе тих дрезгав смях, също като шепота преди.

— Вълкоубиецо — повтори тя.

— Проклет да си! — креснах. — Кой си ти, по дяволите! — и, разярен, й налетях с юмруци.

Тя не помръдна. Удрях я, но сякаш удрях по тухлената стена. Действително отскачах от нея, стоварвах се в снега, надигах се и отново я нападах.

Смехът и ставаше все по-шумен и по-шумен, и нарочно подигравателен, но в него се долавяше и силно удоволствие, което ме вбесяваше повече и от подигравката. Изтичах до ръба на кулата и пак се обърнах към съществото.

— Какво искаш от мен! — креснах. — Кой си ти? — и когато то отговори единствено с влудяващия си смях, отново връхлетях върху него. Но този път се насочих към лицето и шията, и закривих пръсти като нокти, смъкнах качулката и видях черните коси на съществото и цялата му човекоподобна глава. Мека кожа. Ала то продължаваше все така да не помръдва.

Отстъпи малко назад и вдигна ръце да си поиграе с мен, да ме побута назад-напред, както мъж би бутал малко дете. Твърде бързо, че да успеят очите ми да го проследят, той отдръпна лице от мен, завъртя се на една страна, после на друга, и всички тези движения вършеше с привидна лекота, докато аз неистово се опитвах да му причиня болка и не усещах нищо, освен как меката бяла кожа се изплъзва между пръстите ми, и може би веднъж-дваж — допира на хубавата му черна коса.

— Храбрият, силен малък Вълкоубиец — ми каза той сега с по-звучен и по-плътен глас.

Спрях, задъхан и плувнал в пот — гледах го и забелязвах подробностите на лицето му. Дълбоките бръчки, които само бях успял да мерна в театъра, устата му, изкривена в шутовска усмивка.

— О, Боже, помогни ми, помогни ми… — възкликнах, докато отстъпвах назад. Струваше ми се невъзможно подобно лице да се раздвижи, да добие някакво изражение и да ме погледне с такава обич, с каквато ме гледаше. — Боже!

— Кой точно бог, Вълкоубиецо? — попита създанието.

Обърнах му гръб и нададох ужасен рев. Усетих как дланите му стисват раменете ми, сякаш са от ковано желязо, и когато отново нападнах, обзет от неистова ярост, то ме извъртя и аз го погледнах право в очите, широко разтворени и черни, а устните му бяха затворени, ала продължаваха да се усмихват, а после то се наведе и усетих убождането от зъбите му по врата си.

От всички приказки от детството, от старите басни, изплува името, като удавник, стремително изплуващ на повърхността на черните води, изтръгващ се на свобода, на светло.

— Вампир! — нададох последен трескав вик и бутнах съществото с цялата си сила.

А после — тишина. Покой.

Знаех, че още сме на покрива. Знаех, че онази твар ме държи в прегръдките си. Ала въпреки това ми се струваше, че сме се издигнали, че сме станали безтегловни и пътуваме в мрака с още по-голяма лекота отпреди.

— Да, да — искаше ми се да кажа. — Точно така.

И навсякъде край мен ехтеше мощен звук, обгръщаше ме цял — плътният звън на гонг може би, който удрят много бавно, в съвършен ритъм, и звукът му се плиска в мен и по всичките ми крайници се разливаше най-невероятна наслада.

Устните ми помръднаха, но от тях не се отрони и звук — ала това всъщност нямаше значение. Всичко онова, което някога съм искал да кажа, ми беше ясно и само това имаше значение, не дали ще бъде изказано. И имаше толкова много време, толкова много блажено време, в което да кажа всичко и да извърша всичко. Нищо не ме припираше.

Опиянение. Произнесох думата и тя ми се стори ясна, тази единствена дума, въпреки, че не можех да говоря, дори не можех да помръдна устни. И осъзнах, че вече не дишам. И все пак дишах чрез нещо. То дишаше вместо мен и вдишванията бяха в ритъма на гонга, и това нямаше нищо общо с тялото ми, и аз бях във възторг от него — от ритъма, от това как тътнеше ли тътнеше, и вече нямаше нужда да дишам, да говоря, да знам каквото и да било.