Ан Райс - Вампирът Лестат

Майка ми ми се усмихваше. И аз й казах „Обичам те…“ и тя отвърна: „Да, винаги си обичал, винаги…“ И ето, седях в манастирската библиотека и бях дванайсетгодишен, и монахът ми каза „Велик учен“, и аз отворих всички книги и можех да чета на всякакви езици — латински, гръцки, френски. Осветените букви бяха неописуемо прекрасни и аз се обърнах, и там беше публиката от театър „Рено“, и видях, че всички са се изправили на крака, и една жена свали изрисуваното си ветрило, с което прикриваше лицето си, и това бе Мария Антоанета. Тя произнесе „Вълкоубиецо“ и Никола тичаше към мен, плачеше и ме молеше да се върна. Лицето му бе разкривено от болка. Косата му се вееше, очите му бяха кръвясали. Опита се да ме хване. „Ники, махни се от мен!“ — извиках и осъзнах в агония, да, това бе агония, че ударите на гонга утихват.

Крещях, умолявах. Не спирайте, моля ви, моля ви, не искам да… Не искам… Моля ви!

— Лелио Вълкоубиеца — произнесе създанието и то ме прегръщаше, а аз плачех, защото магията си отиваше.

— Недейте, недейте!

Натежах, тялото ми се върна при мен с мъченията, болките и собствените ми задавени викове и ме повдигнаха, и ме изхвърлиха нагоре, и паднах върху рамото на съществото, и усетих как ръката му обгръща коленете ми.

Искаше ми се да кажа „Боже, закриляй ме!“ копнеех да го кажа с всяка частица от тялото си, но не можех да го произнеса, и ето я пак уличката под мен, онази пропаст, висока стотици стъпки, и цял Париж се килна под ужасен ъгъл, и пак снегът, и бръснещият вятър.

Бях буден, и много жаден.

Искаше ми се много, много ледено бяло вино, каквото е, когато го наточиш от избата през есента. Искаше ми се да хапна нещо свежо и сладко, като зряла ябълка.

Мина ми през ум, че съм си загубил разсъдъка, въпреки, че не бих могъл да обясня защо.

Отворих очи и разбрах, че е привечер. Светлината би могла и да е утринна, но бе минало твърде много време. Свечеряваше се.

И през широкия прозорец с дебели решетки в каменната стена видях хълмове и гори, покрити с пелена от сняг, и обширно сборище от мънички покриви и кули — значи градът беше много далече. Не бях го виждал такъв от деня, в който пристигнах с пощенската карета. Затворих очи и видението така и не изчезна, сякаш изобщо не ги бях отварял.

Но не беше видение. Градът беше там. И в стаята беше топло, въпреки прозореца. В стаята е горяла камина. Долавях мириса, но огънят бе угаснал.

Опитах се да разсъждавам. Но не можех да прогоня мисълта за студеното бяло вино и ябълки в кошница. Виждах ябълките. Стори ми се, че скачам от короната на дървото и усещам навсякъде около мен уханието на току-що окосена трева.

Ослепително слънце огряваше зелените поля. Лъчите му блестяха по кестенявата коса на Никола и по плътния лак на цигулката. Музиката летеше нагоре към меките, кълбящи се облаци. А на фона на небето виждах назъбените стени на бащината ми къща.

Назъбени стени.

Отново отворих очи.

И разбрах, че лежа във висока кула на няколко мили от Париж.

А точно пред мен, на грубо скована дървена масичка, стоеше бутилка студено вино, точно както го бях сънувал.

Дълго време я гледах, гледах покрилите я заскрежени капчици, и не можех да повярвам, че е възможно да посегна към нея и да пия.

Никога не бях познал такава жажда, каквато ме измъчваше сега. Цялото ми тяло изгаряше от жажда. И бях толкова слаб. И започваше да ми става малко студено.

Когато се размърдах, и стаята се размърда. Небето сияеше в прозореца.

И когато най-сетне посегнах към бутилката, извадих тапата и усетих тръпчивия, великолепен аромат, започнах да пия и пиех безспир, не ме беше грижа какво ще се случи с мен, нито къде се намирам, нито защо са оставили бутилката там.

Главата ми се люшна напред. Бутилката бе почти празна, а далечният град се стапяше в черното небе и оставяше подире си малко море от светлини.

Вдигнах ръце към главата си.

Леглото, на което бях спал, беше просто каменно ложе, постлано със слама, и бавно започвах да осъзнавам, че може би съм в някакъв затвор.

Но виното… То бе твърде хубаво за затвор. Кой би дал на затворник такова вино, освен, разбира се, ако затворника не го чакаше екзекуция?

И друг аромат ме лъхна, разкошен и съкрушителен, и толкова вкусен, че ме накара да застена. Огледах се или по-точно би било да кажа — опитах се да се огледам, защото бях толкова слаб, че не можех да се помръдна. Ала източникът на този аромат беше до мен — той идваше от голяма купа говежди бульон. Бульонът беше гъст, с парченца месо, и виждах как от него се вдига пара. Беше още горещ.