Ан Райс - Вампирът Лестат

Незабавно награбих купата с две ръце и го изпих също толкова безразсъдно и алчно, както бях изпил виното.

Беше толкова засищащ — такава храна никога не бях вкусвал, тази гъста, вряла същина на месото, и когато купата се изпразни, аз рухнах като болен върху сламата.

Стори ми се, че в мрака до мен нещо се раздвижи. Но не бях сигурен. Чух звънтенето на стъкло.

— Още вино — изрече един глас до мен, и аз го разпознах.

Постепенно започнах да си спомням всичко. Припомних си стените, малкия квадратен покрив, онова усмихнато бяло лице.

За миг си помислих, не, това е невъзможно, сигурно съм сънувал кошмар. Но просто не беше така. Беше се случило и внезапно си спомних опиянението и звука на гонга, и започна да ми се замайва главата, сякаш отново щях да припадна.

Спрях го. Нямаше да го позволя. И пълзящ страх ме скова, не смеех да помръдна.

— Още вино — повтори гласът.

Извърнах леко глава и видях нова бутилка, запушена с тапа, но готова за мен, ясно очертана на фона на сиянието от прозореца.

Отново усетих жаждата, и този път — изострена от соления бульон. Избърсах уста, а после посегнах към бутилката и отново пих.

Отпуснах се върху каменната стена и се помъчих да различа нещо в мрака, поуплашен от онова, което знаех, че ще видя.

Разбира се, вече бях много пиян.

Видях прозореца, града. Видях масичката. И когато погледът ми бавно обиколи сумрачните ъгли на стаята, видях там и него.

Той вече не беше с черната си пелерина с качулка и нито седеше, нито стоеше като човек.

По-скоро се бе облегнал да си почине, както изглеждаше, върху тежкия каменен перваз на прозореца, едното коляно — леко сгънато към него, а другият му дълъг, източен крак — изтегнат на другата страна. Ръцете му висяха покрай тялото му.

И цялостното впечатление, което внушаваше, беше за нещо отпуснато и безжизнено, ала лицето му беше също толкова живо, както и предната нощ. Огромни черни очи сякаш изпъваха плътта! В дълбоки гънки, носът беше дълъг и тънък, а устата — извита в шутовска усмивка. Ето ги и острите кучешки зъби, едва докосващи безцветната устна, и косата — лъскава и черна, прошарена със сребро, тя растеше високо над бялото чело и се спускаше по раменете и ръцете му.

Струваше ми се, че се смее.

Аз вече бях минал границите на ужаса. Дори не можех да изпищя.

Бях изпуснал виното. Стъклената бутилка се търкаляше по пода. И когато се опитах да помръдна напред, да овладея сетивата си и да стегна пияното си, отпуснато тяло, тънките му източени крайници изведнъж оживяха.

Той пристъпи към мен.

Не извиках. Заръмжах тихо от ярост и ужас и се надигнах с мъка от леглото, препънах се в масичката и хукнах да бягам колкото ми държат краката.

Но той ме улови с дългите си бели пръсти, тъй силни и студени, както бяха и предната нощ.

— Пусни ме, проклет да си, проклет да си, проклет да си! — ломотех аз. Разумът ми подсказваше да се моля, и аз се опитах. — Аз само ще си отида, моля ви! Пуснете ме оттук! Длъжен сте! Пуснете ме!

Мършавото му лице се сниши над мен, извитите нагоре ъгълчета на устата му се забиваха в белите страни, и той се разсмя — тих, невъздържан смях, който сякаш нямаше край. Загърчих се, опитвах се да го избутам, ала напразно, отново го умолявах, ломотех глупости и извинения, а после нададох вик:

— Бог да ми е на помощ!

Той стовари едната от чудовищните си длани върху устата ми.

— Никакви такива повече в мое присъствие, Вълкоубиецо, или ще нахраня с тебе вълците от ада — рече той с насмешлива усмивчица. — Мммм? Отговори ми. Мммм?

Кимнах и той отпусна хватката си.

Гласът му притежаваше временно успокоително въздействие. Говорът му издаваше способност за разсъждение. Звучеше почти изтънчено.

Той вдигна ръце и ме погали по главата. Свих се в ужас.

— Слънце в косите — прошепна той — и синьото небе, завинаги затворено в очите ти — изглеждаше потънал в размисъл, когато ме погледна. Като че ли дъхът му нямаше никакъв мирис, нито тялото му. Вонята на мухъл идваше от дрехите му.

Не смеех да помръдна, въпреки, че той не ме държеше. Вторачих се в дрехите му.

Съдрана копринена риза с разширяващи се надолу ръкави и набор по врата. И опърпан клин, и къси парцаливи панталони.

Накратко, той бе облечен, както са се обличали мъжете преди векове. Бях виждал подобни дрехи по гоблените у дома, на картините на Караваджо и Ла Тур, окачени в покоите на майка ми.

— Съвършен си, мой Лелио, мой Вълкоубиецо — каза ми той, а издължената му уста се отваряше широко и аз отново видях малките, остри бели кучешки зъби. Други зъби той нямаше.