Ан Райс - Вампирът Лестат

— Не знаех, че това ще се случи — заяви той сега, с набъбнали по челото вени и свити юмруци. Докато се мъчеше да ме сплаши, приличаше на огромен гологлав нубиец. — Кълна ти се във всичко свято, не знаех. А и ти не знаеш какво е да бъдеш техен пазител, да ги гледаш година след година, десетилетие след десетилетие, век след век и да знаеш, че те могат да говорят, могат да се движат и не желаят!

Не изпитвах състрадание нито към него, нито към изреченото от него. Той бе просто загадъчна фигура, застанала в средата на тази стаичка в Александрия, и той ми роптаеше за някакви страдания, непостижими за въображението. Как бих могъл да му съчувствам?

— Аз ги наследих — заяви той. — Те ми бяха дадени! Какво да правя? И аз трябваше да се боря с тяхното мълчание наказание, с отказа им да наставляват племето, което бяха пуснали в света. И на какво се дължеше това мълчание? На отмъстителност, казвам ти! Те ни отмъщаваха! Ала за какво? Останал ли е някой вече, който да може да си спомни нещо, случило се преди хиляда години? Никой! Кой разбира всичко това? Старите богове излизат на слънце, влизат в огъня или насилници причиняват тяхната гибел, или се погребват в най-мрачните земни дълбини, за да не се надигнат никога повече. Ала съществованието на Майката и Бащата е вечно, и те не продумват. Защо не се погребат някъде, където нищо не може да им навреди? Защо просто гледат и слушат, и отказват да говорят? Едва когато някой се опита да отнеме Акаша от Енкил, той се раздвижва, напада и поваля враговете си като оживял каменен колос. Казвам ви, когато ги изведох сред пясъците, те не се опитаха да се спасят! Когато побягнах, те стояха, обърнали лица към реката!

— Сторил си го, за да видиш какво ще се случи, дали това ще ги накара да помръднат!

— За да се освободя! За да кажа „Няма повече да ви пазя! Размърдайте се! Проговорете!“ да видя дали онази стара история е истина, и ако е истина, то нека всички погинем в пламъци!

Беше се изтощил. С немощен глас най-накрая рече:

— Не можеш да отведеш Майката и Бащата. Как би могло да ти хрумне, че ще ти го позволя! На теб, който може и да не оцелееш до края на века, на теб, избягал от задълженията си в дъбравата. Ти не знаеш кои са Майката и Бащата! Не една лъжа ти наговорих.

— Имам нещо да ти кажа — заявих му. — Сега ти вече си свободен. Ти знаеш, че ние не сме богове. Не сме и хора. Ние не служим на Майката земя, защото не ядем плодовете й и не полягаме естествено в прегръдките й. Ние не й принадлежим. И аз напускам Египет без никакви по-нататъшни задължения към теб и ги отвеждам със себе си, защото за това ме помолиха те, и аз няма да позволя нито те, нито аз да бъдем погубени.

Той отново се стъписа. Как ме бяха помолили те? Ала бе така вбесен и внезапно така се изпълни с омраза, че не можеше да намери думи. Той, този мъж, бе разумен и образован като мен, ала знаеше за нашите сили неща, за които аз дори не предполагах. Като смъртен аз никога не бях убивал човек. Не знаех как се убива нещо живо, освен от нежната и безмилостна нужда от кръв.

Той знаеше как да използва свръхестествените си сили. Очите му се превърнаха в цепки, а тялото му се вцепени. От него се излъчваше заплаха.

Той се приближи към мен с пределно ясни намерения и аз мигновено се надигнах от леглото и започнах да се браня от ударите му. Той ме хвана за гърлото и ме запокити към каменната стена, и костите на рамото и десницата ми се строшиха. Пронизан от остра болка, аз разбрах, че той ще разбие главата ми в камъка и ще строши всичките ми крайници, а после ще ме залее с маслото от лампата и ще ме изгори, и аз ще изчезна от неговата вечност, сякаш никога не бях узнавал никакви тайни и никога не бях посмявал да му се натрапя.

Борех се както никога преди. Но болката буйстваше в съсипаната ми ръка, а силата ми в сравнение с неговата бе като твоята, ако я сравним с моята. Но вместо да дращя по ръцете му, когато те се сключиха около гърлото ми, вместо инстинктивно да се мъча да изтръгна гърлото си от хватката му, аз бръкнах с палци в очите му. И въпреки че ръката ми изгаряше от болка, с всички сили натиснах очните му ябълки навътре.

Той ме пусна и нададе вой. По лицето му рукна кръв. Побягнах далече от него към градинската врата. Тъй силно бе душил той гърлото ми, че още не можех да дишам, и стиснал провисналата си ръка, с ъгъла на окото си видях нещо, което ме обърка: пръстта в градината изригна нависоко, а въздухът се сгъсти като напоен с пушек.

Препънах се в прага, загубих равновесие, сякаш вятърът ме поде и когато се огледах назад, го видях да върви след мен, и очите му още блестяха, макар и натикани дълбоко навътре в орбитите. Ругаеше ме на египетски. Разправяше, че трябва да отида в подземния свят при демоните и никой да не ме ожали.