Ан Райс - Вампирът Лестат

— Помогни ми! — възкликна съществото. — Вкарай го обратно в стаята! Накарай ги да се върнат там, където трябва да стоят!

Как бих могъл? Как бих могъл да докосна това създание? Как бих могъл дори да си помисля да настоявам да отиде там, където той не желаеше да отиде?

— Ако ми помогнеш, нищо няма да им стане — заувещава ме съществото. — Те ще бъдат заедно, и ще са спокойни. Бутни го. Хайде! Бутай! О, погледни я! Какво се е случило с нея! Виж!

— Добре, да му се не види! — прошепнах, и обзет от срам, отново допрях длани до Енкил и го побутнах, ала да го помръдна бе невъзможно. Тук силата ми нямаше никакво значение, а изгорелият още повече ме дразнеше с неговите безсмислени дрънканици и тикане.

Ала тогава той хлъцна, забръщолеви, вдигна във въздуха костеливите си ръце и заотстъпва назад.

— Какво ти става! — викнах му, като едва се сдържах да не се разпищя и да побягна. Ала скоро видях.

Акаша бе застанала зад Енкил, непосредствено зад него, и ме гледаше през рамото му, и видях, че нейните пръсти обгръщат мускулестите му ръце. Очите й в стъклената си красота бяха все така безизразни. Ала тя го караше да се раздвижи, и последва зрелище: тези две създания се движеха по своя собствена воля, той отстъпваше бавно и едва докосваше земята с крака, засланяше я и аз виждах само ръцете й, горната половина на главата и очите.

Примигах и се опитах да мисля трезво.

Те отново седяха на своята издатина, един до друг, в същата поза, в която ти ги видя тази вечер в подземието тук, на острова.

Изгореното същество бе близо до припадък. Бе паднало на колене и нямаше нужда да ми обяснява защо. Много пъти ги бе откривало в най-различни пози, ала никога досега те не бяха помръдвали пред очите му. И никога не я бе виждал такава.

А аз щях да се пръсна от знанието защо я бе видял такава. Тя бе дошла при мен. Но в един момент моята гордост и радост отстъпиха пред неизбежното — непреодолимо страхопочитание, и най-сетне скръб.

Заплаках. Разплаках се неудържимо, както не бях плакал, откакто със стария бог в дъбравата преживях моята смърт, и това проклятие, това велико, могъщо и лъчезарно проклятие ме бе сполетяло. Плачех, както се разплака ти, когато ги видя за първи път. Плачех за тяхната неподвижност и самота, и за това ужасно малко място, в което те се взираха напред в нищото или седяха в тъмното, докато горе Египет умираше.

Богинята, майката, създанието, каквото и да бе тя. Неразумна и безмълвна или безпомощна наша прародителка, тя ме гледаше. И това несъмнено не бе илюзия. Големите й лъскави очи, обрамчени от черни мигли, се взираха в мен. И отново се разнесе гласът й, ала в него не се долавяше нищо от предишната мощ, той бе просто мисъл, отвъд всякакви думи, която изникна в ума ми:

Изведи ни от Египет, Марий. Старейшината възнамерява да ни погуби. Пази ни, Марий. Инак ще загинем тук.

— Кръв ли искат? — извика изгорелият. — Раздвижили са се, защото искат жертва ли? — нареждаше съсухреният умолително.

— Върви им доведи жертва — наредих му.

— Сега не мога, нямам сили. А те не желаят да ми дадат от целебната си сила, да ми дадат само няколко капчици, изгорялата ми плът можеше да се съживи, кръвта в мен да бликне отново, и щях да им принеса славни жертви.

Но в тази малка реч имаше нещо нечестно, защото те вече не желаеха славни жертвоприношения.

— Опитай отново да пиеш от кръвта им — насърчих го, и това бе ужасно себично от моя страна. Просто исках да видя какво ще се случи.

Ала за мой срам той наистина отиде при тях, наведе се и започна да ридае и да ги умолява да му дадат от тяхната могъща кръв, древна кръв, та изгарянията му да заздравеят по-бързо, разправяше, че е невинен, че не той ги е заровил в пясъка, а Старейшината, и им се молеше, молеше да му позволят да пие от първичния извор.

А после го обзе ненаситна жажда. Разтърсван от гърчове, той показа зъбите си като кобра и се стрелна, протегнал черните си нокти, към шията на Енкил.

Ръката на Енкил се вдигна, точно както бе казал Старейшината, и запокити изгорелия чак на другия край на стаята.

Той падна по гръб, а ръката се върна на мястото си.

Изгорелият ридаеше, а аз изпитвах още по-голям срам. Изгорелият бе твърде слаб и не можеше да излезе на лов за жертви и да доведе жертви. Аз го бях насърчил, само за да видя какво ще стане. И мракът тук, скърцащият пясък по пода, пустотата, вонята на факлата и грозната гледка на гърчещото се и ридаещо изгоряло същество, всичко това въздействаше толкова обезсърчително, че не можеше да се изкаже с думи.