Ан Райс - Вампирът Лестат

Те разпространили легендата за Озирис, отчасти вдъхновена от собствените им ужасни страдания — нападението на заговорниците, оздравяването, нуждата им да живеят сред царството на мрака, в задгробния свят, неспособността им да излязат на слънце. И го вплели сред по-старите, вече съществуващи легенди в земите, от които идвали, за богове, които умират и възкръсват от любовта си към Добрата майка.

И тъй, тези легенди стигнали до нас; те се разпространили и отвъд тайните места, на които се кланяли на Майката и на Бащата и където те сътворявали и новопосветени чрез кръвта.

И когато първият фараон построил първата си пирамида, те вече били древни. И в най-ранните текстове те са записани в изопачена, странна форма.

Още сто богове царували в Египет, както царуват и във всички други земи. Ала почитта към Майката и Бащата и към Кръвопиещите останала. Тайна и могъща вяра, на която посветените се отдавали, за да слушат беззвучните гласове на боговете и да сънуват техните сънища.

Не ни е казано кои са били първите новопосветени от Майката и Бащата. Знаем само, че те разпространили вярата чак до островите сред великото море и в земите на двете реки, и до северните гори. Че навред из тези земи в светилищата лунният бог властвал и пиел жертвената кръв, и чрез силите си прониквал в душите на хората. Във времето между жертвоприношенията, докато богът гладувал, духът му можел да напусне тялото, да обикаля небесата, да научи стотици неща. И смъртните с най-чисти сърца можели да дойдат в светилището и да чуят гласа на бога, и той също ги чувал.

Ала още преди моето време, преди хиляда години, всичко това вече бе само една стара и несвързана история. Лунните богове царуваха в Египет от може би три хиляди години. И вярата бе нападана отново и отново.

Когато египетските жреци се обърнаха към слънчевия бог Амон Ра, те отвориха подземията на лунния бог и оставиха слънцето да го изпепели. Мнозина наши себеподобни бяха погубени. Същото се случи и когато първите варварски воини нахлуха от горните земи в Гърция, рушаха светилищата и убиваха онова, което не разбират.

Сега там, където някога властвахме ние, властва дърдоренето на Делфийския оракул, и там, където някога се издигахме ние, се издигат статуи. В северните гори, отдето идваш ти, се наслаждаваме на последния си час сред онези, които все още проливат на олтарите ни кръвта на злодеи, и в малките египетски села, където за бога в подземието се грижат един-двама жреци и позволяват на вярващите да му водят злодеи, защото не могат да отвличат невинни, без да възбудят подозрения, а злодеи и чужденци винаги се намират. И долу в джунглите на Африка, край развалините на древни градове, които никой не помни, там също все още ни се подчиняват.

Ала нашата история се придружава и от разкази за бунтари, Кръвопиещи, непризнаващи никаква богиня и винаги използвали своите сили така, както на тях им се прииска.

Те живеят в Рим, в Атина, във всички градове на Империята онези, които не се подчиняват на никакви закони за правда и неправда и използват способностите си за свои цели.

И те също загинаха от ужасна смърт, изпепелени от жарта и пламъците, също като боговете в дъбравите и светилищата, и ако някой от тях е оцелял, те дори не се досещат защо убийственият огън ги е сполетял и как Майката и Бащата са били изнесени на слънце.

Той замлъкна.

Наблюдаваше реакцията ми. В библиотеката бе тихо, и ако другите дебнеха зад стените, аз вече не ги чувах.

— Не вярвам на нито една дума — заявих.

Той се вторачи в мен в слисано мълчание, а после избухна в смях и дълго се смя.

Вбесен, аз излязох от библиотеката, преминах през залите на храма, изкачих се по тунела и излязох на улицата.

Това никак не ми беше присъщо — да напусна вбесен, рязко да прекратя всичко и да си тръгна. Като смъртен никога не бях постъпвал така. Но, както вече казах, бях на ръба на безумието, първото безумие, в което изпадат мнозина от нас, въвлечени принудително във всичко това.

Прибрах се в своята къщичка близо до голямата Александрийска библиотека и легнах в леглото си, все едно наистина можех да си позволя да заспя там и да избягам от всичко.

— Идиотски дивотии — промърморих си.

Ала колкото повече мислех за тази история, толкова повече смисъл добиваше тя. Имаше смисъл в идеята, че има нещо в кръвта ми, което ме принуждава да пия още кръв. В това, че то изостряше всички сетива, че поддържаше тялото ми — сега вече просто имитация на човешко тяло, и то функционираше, а отдавна трябваше да е престанало. Имаше смисъл и в идеята, че то не притежава собствен разум, ала въпреки това е сила, организирана сила със свое собствено желание да живее.